Зовът на костите

– Ти какво търсиш тук? Вашето семейство не е добре дошло в този дом, особено по това време – каза тя, придавайки си важност и преструвайки се, че гледа часовника.

– О, аз не идвам при вас, госпожо, аз идвам да видя Фреди.

– Той обаче не ще да те види – изрепчи се жената.

Отвътре долетя дрезгав глас, който тя едва позна.

– Ти ли си, Амая?

– Да, Фреди, отбих се да те видя – повиши глас тя от вратата.

– Пусни я да влезе, ама.

– Не ми се струва подходящо – възпротиви се майката вече по-тихо.

– Казвам ти да я пуснеш да влезе, ама. – Гласът му издаваше умора.

Жената не възрази, но продължаваше да препречва входа, гледайки я невъзмутимо.

Амая я хвана за рамото и решително я отмести, бутайки я назад, като същевременно я придържаше, за да не загуби равновесие. Тръгна към малката дневна, където всичко бе разместено, за да може инвалидната количка на Фреди да се побере между креслата пред работещия макар и без звук телевизор.

Седнал в инвалидната количка, Фреди изглеждаше доста естествено и не си личеше, че е парализиран от врата надолу, но от атлетичното тяло, с което той толкова се гордееше, не бе останала и следа; сега на негово място имаше скелет, обвит в кожа, а дебелите дрехи само подчертаваха това. Лицето му обаче беше все така красиво, може би дори по-красиво отпреди, защото от него лъхаше някакъв меланхоличен покой, който наред с бледността, нарушавана само от зачервените очи, му придаваше повече добродушие и мекота от всякога.

– Здравей, Амая – усмихна й се той.

– Здрасти, Фреди.

– Сама ли си? – попита той и погледна към вратата. – Мислех, че може би... Рос...

– Не, Фреди, сама съм, трябва да говоря с теб.

Той като че ли не я чу.

– Рос добре ли е?... Не идва да ме вижда, а толкова бих искал... но нормално е да не иска да ме вижда.

Майката, която се бе облегнала на вратата и я гледаше враждебно, яростно се намеси.

– Нормално било! Никак дори не е нормално, освен ако си без сърце, като нея.

Амая дори не я погледна. Избута едно от креслата, докато го нагласи пред инвалидната количка, и седна, загледана в зет си.

– Сестра ми е добре, Фреди, но може би е редно да обясниш на майка си защо е нормално Рос да не иска да те вижда.

– Не е нужно да ми казва каквото и да било – изфуча жената. – Всичко ми е ясно; след това, което причини на горкото ми момче, не смее да си покаже носа тук и да го погледне в очите. И добре прави, да ти кажа право, защото, ако ми цъфне на прага, не отговарям за действията си, Бог ми е свидетел.

Амая отново не й обърна внимание.

– Фреди, мисля, че трябва да поговориш с майка си.

Той преглътна слюнката си с известно затруднение, преди да отговори:

– Амая, това засяга само Рос и мен, не мисля, че майка ми...

– Казах ти, че Рос е добре, но това не е съвсем вярно. Има един малък проблем, който напоследък я притеснява – каза тя и постави екрана на джиесема си пред очите му, за да види снимката на майка си със спрея за графити в ръка.

Той истински се слиса.

– Какво е това?

– Ами това е майка ти преди двайсет минути, докато пишеше обидни думи по вратата на пекарната, с това се занимава през последните месеци: преследва Рос, заплашва я и пише „мръсна убийца“ на пекарната и на вратата на дома й.

– Ама?

Майка му стоеше безмълвна, забила презрително очи в пода.

– Ама! – извика Фреди с неподозирана сила. – Какви ги вършиш?

Тя задиша учестено, почти се задъха и изведнъж се хвърли да го прегърне.

– А ти какво искаш да направя? Направих това, което трябваше да направя, най-малкото за една майка. Като я видя на улицата, ми идва да я удуша заради мъките, които ти причини.

– Тя не е направила нищо, ама, аз сам го направих.

– Но по нейна вина, защото е неблагодарница, защото те заряза и ти обезумя от болка, бедното ми момче – разрида се тя от чиста ярост, прегърнала безжизнените му крака. – Я се погледни! – извика, вдигайки глава. – Погледни се на какъв хал си по вина тая мръсница!

Фреди мълчаливо плачеше.

– Кажи й го, Фреди – настоя Амая. – Кажи й защо беше заподозрян за смъртта на Ан Арбису, кажи й защо Рос се беше изнесла от вкъщи и защо опита да се самоубиеш.

Майката поклати глава.

– Вече знам защо.

– Не, не знаете.

Той гледаше майка си и плачеше.

– Време е, Фреди, мълчанието ти причинява страдание на много хора, а като гледам природната склонност на семейството ви да се хвърля в необмислени постъпки, не бих се учудила, ако майка ти накрая извърши някоя дивотия. Дължиш й го, но най-вече го дължиш на Рос.

Той спря да плаче и лицето му отново доби спокойното изражение, което толкова я бе изненадало.

– Права си, дължа й го.

– Нищо не дължиш на тая пачавра – изсъска майка му.

– Не я обиждай, ама, тя не го заслужава. Рос ме обичаше, грижеше се за мен и ми беше вярна. Изнесе се от вкъщи, защото откри, че се виждам с друга жена.

– Не е вярно – възрази майката, решена да не отстъпва. – Коя жена?

– Ан Арбису. – Той прошепна името и въпреки изминалите месеци, Амая забеляза колко силно страда.

Майката зяпна от изумление.