Ангел с часовников механизъм

Нюфаундленд, Теса бе излязла на палубата. Не бе успяла да заспи и

предпочете да подиша чист въздух. Тогава видя бляскавите бели планини,

които, бе й казал един от моряците, се наричат айсберги и представляват

късове лед, откъснати от топлото време в далечния север. Те плаваха тихо

по тъмната вода, подобно на кулите на потънал бял град. Теса си бе

казала, че никога не е виждала нещо толкова самотно.

Ала чак сега узна какво означава самотата. След като Сестрите

излязоха, Теса установи, че вече не й се плаче. Сълзите й бяха пресъхнали,

но на тяхно място се бе появило чувство на дълбоко отчаяние.

Госпожа Дарк бе напълно права. Ако можеше, щеше да ги убие. И

двете.

Тя опъна пробно въжетата, които притискаха ръцете и краката й

към леглото. Те дори не мръднаха, вързани толкова здраво, че се впиваха

в плътта й и сякаш хиляди иглички я боцкаха по дланите и ходилата.

Даде си сметка, че й остават няколко минути преди цялата да

изтръпне.

Част от нея, при това не малка, й нашепваше да спре да се бори, да се

отпусне и да изчака Магистъра. Виждаше пред прозореца как навън се

стъмва. Той щеше да дойде всеки момент.

Може би наистина искаше просто да се ожени за нея.

Може би наистина искаше да й даде всичко.

Внезапно обаче си спомни думите на леля Хариет: "Когато срещнеш

мъж, за когото искаш да се ожениш, ще отгатнеш нрава му не по думите, а

по делата му — помни това, Теса."

Леля Хариет бе права, разбира се. Нямаше достоен мъж, който да

окове бъдещата си съпруга като робиня, да я изтезава заради нейния

"талант" и да отвлече брат й. Това бе подигравка и обида. Един Господ

знаеше какво би сторил Магистъра, след като най-после я докопа.

Дори да успееше да оцелее, не бе сигурна дали това ще е за добро.

Боже, защо талантът й бе толкова безполезен? Да променя външния

си вид! Само да имаше силата да подпалва предмети, да троши метал, да

вади остриета от пръстите си! Да става невидима, или да се превърне в

мишле...

Теса застина. Ангелът с часовников механизъм все така тиктакаше

на гърдите й. Всъщност нямаше нужда да се превръща в мишле. Просто

трябваше да се смали така, че възлите около китките й да се охлабят.

Веднъж превъплътила се в някого, тя нямаше нужда от негов

предмет, за да приеме отново формата му. Сестрите на мрака я бяха

научили и на този трик. Първият, за който им бе благодарна.

Теса се притисна към твърдия матрак и се отдаде на спомените.

Улицата, кухнята, движението на иглата, светлината на газените лампи.

Тя пожела превъплъщението.

Как се казваш?

Ема. Ема Бейлис...

Превъплъщението мина през нея като влак и почти изкара дъха й.

Плътта и костите й се промениха. Тя задави писъците си, изтегна се...

И готово. Теса премигна и погледна към тавана, а след това и към

китките си. Въжето висеше около тънките, мършави ръце на Ема. Теса

триумфално ги освободи, надигна се и потърка червените белези, които

опасваха китките й като гривни.

Ала глезените й все още бяха вързани. Тя се приведе напред и

пръстите й бързо започнаха да развързват възлите. Госпожа Блек можеше

да стяга въжета като моряк и пръстите на Теса се разкървавиха, докато

най-сетне освободи краката си. След това скочи на крака.

Косата на Ема бе толкова рядка, че фибите, които придържаха

истинската коса на Теса назад, се изхлузиха. Теса нетърпеливо избута

косата си зад раменете и се освободи от образа на Ема, като изчака

превъплъщението да отмине. После усети собствената си коса в пръстите,

гъста и позната. Погледна в огледалото и видя, че малката Ема Бейлис

вече я няма и тя отново е себе си.

Зад нея долетя звук и тя се завъртя на пети. Дръжката на вратата се

въртеше нагоре-надолу, сякаш човекът от другата страна не можеше да я

отвори.

Госпожа Дарк, помисли си тя. Онази жена се връщаше, за да я одере

жива с камшика си. Или да я отведе при Магистъра. Теса бързо взе една

порцеланова ваза, стисна я здраво и застана от едната страна на вратата.

Дръжката най-сетне прещрака и вратата се отвори. В сумрака Теса

можа само да види, че някой влиза в стаята. Тя се спусна напред и замахна

с всичка сила...

Фигурата в сенките реагира със скоростта на плющящ камшик и все

пак недостатъчно бързо. Вазата удари протегнатата ръка и след това

отлетя към стената, където се счупи. Парчетата порцелан паднаха на пода,

а удареният извика.

Викът бе на мъж и бе последван от водопад ругатни.

Теса отстъпи назад и след това се спусна към вратата. Тя обаче бе

затворена и колкото и да въртеше дръжката, не се отваряше. В стаята

грейна ярка светлина, като че ли слънцето бе изгряло. Теса се завъртя,

премигна, за да прогони сълзите от очите си, и погледна към новодошлия.

Пред нея стоеше момче, едва ли бе по-голямо от нея самата —

седемнайсетгодишно, най-много осемнайсетгодишно. Бе облечено с

дрехите на работник — опърпано кожено яке, панталони, груби на вид

ботуши. Нямаше жилетка, но тънки кожени ремъци опасваха кръста и

гърдите му. По ремъците имаше закачени оръжия — кинжали, ножове за

мятане и остриета, които изглеждаха сякаш са направени от лед. В дясната

си ръка държеше светещ камък, който почти бе заслепил Теса. Другата му