Ангел с часовников механизъм

а Миранда започна да се върти, все по-бързо и по-бързо. Тя профуча през

стаята, клатушкайки се като пияница и се удари в далечната стена. След

това падна на земята и остана неподвижна.

Теса се втурна към вратата, излезе в коридора и се спря само веднъж

на излизане от стаята, за да погледне назад. За миг й се стори, че от

проснатото тяло на Миранда се издига пушек, но нямаше време да я гледа.

Побягна към коридора и остави вратата зад себе си отворена.

Заизкачва се бързо по стълбите, като се препъваше в полите си и

веднъж удари коляното си на едно от стъпалата. Извика от болка, но успя

да се добере до първия етаж, след което се втурна по коридора. Той

продължаваше напред, дълъг и пълен със завои, губещи се в сенките.

Докато тичаше, видя, че по коридора има врати. Спря се и опита да отвори

една, но бе заключено.

Както и следващата, и по-следващата...

Но все някъде трябваше да има входна врата, нали?

В края на коридора се появи ново стълбище, което слизаше надолу.

Теса се спусна по него и се озова в антре. То носеше сянката на отминало

величие, с под от напукан и захабен мрамор, с високи, покрити със завеси

прозорци от двете страни. През дантелите се процеждаше слаба светлина,

която осветяваше огромна двойна врата. Сърцето на Теса прескочи един

удар. Тя се втурна към дръжката на вратата, завъртя я и отвори.

Пред нея се показа тясна уличка, покрита с калдъръм, с редици

еднотипни къщи от двете й страни. Миризмата на града подейства на Теса

като удар. От много отдавна не бе вдишвала чист въздух. Бе привечер и

небето, което се виждаше през кълбета мъгла, бе тъмносиньо, характерно

при свечеряване. В далечината се чуваха гласовете на играещи деца,

тропотът на конски копита. Но в тази си част улицата бе почти напълно

пуста. Имаше само един човек, който, подпрян на близката газена лампа,

четеше вестник на светлината й.

Но все пак бе някой. Теса слезе по стълбите и се спусна към

странника, като го дръпна за ръкава.

— Моля ви, сър, помогнете ми!

Той се обърна и погледна към нея.

Теса едва сподави вика си. Лицето му бе така восъчно бледо, както и

първия път, когато го бе видяла в пристанището на Саутхямптън, а

изпъкналите му очи й напомниха за Миранда. Зъбите му блеснаха като

метални, когато се усмихна.

Това бе кочияшът на Сестрите на мрака.

Теса се опита да побегне, но бе прекалено късно.

2

Адът е студен

Колко малко знаем за това, което сме!

И колко малко, за това, каквото бихме могли да бъдем!

Джордж Байрон

— Глупаво малко момиче — изграчи госпожа Блек, докато стягаше

възлите, които придържаха китките на Теса към леглото й.

— Какво си мислеше, че ще постигнеш, като хукнеш да бягаш? И

къде смяташе да отидеш?

Теса не отговори, а стисна зъби и се загледа в стената. Не искаше

госпожа Блек или отвратителната й сестра да видят как едва сдържа

сълзите си, или колко я болят ръцете и краката от въжетата, притискащи

я към леглото.

— Тя въобще не разбира каква огромна чест й се оказва — каза

госпожа Дарк, която стоеше на вратата, в случай че Теса се измъкнеше от

въжетата и отново опиташе да избяга.

— Отвратително.

— Направихме каквото е по силите ни, за да я приготвим за

Магистъра — въздъхна госпожа Блек. — Колко жалко, че е толкова

глупава, въпреки таланта си. Глупава, малка лъжкиня.

— Наистина — съгласи се сестра й. — Дали обаче осъзнава какво ще

се случи с братчето й, ако отново се опита да ни измами? Този път ще

бъдем мили, но следващия...

Тя изсъска заканително и Теса настръхна.

— Натаниъл няма да извади същия късмет — продължи госпожа

Дарк.

Теса не издържа. Макар да знаеше, че не бива да говори, че не бива да

показва слабост, не можа да преглътне гневните си думи.

— Ако поне ми бяхте казали кой е Магистърът и какво иска...

— Иска да се ожени за теб, глупачке — отвърна госпожа Блек, която

тъкмо бе привършила с възлите и отстъпи назад, за да ги огледа

одобрително. — Иска да ти даде всичко.

— Но защо? — попита Теса. — Защо на мен?

— Заради таланта, който имаш — каза госпожа Дарк. — Заради това,

което си. Заради това, което умееш. Ние те обучихме. Трябва да си ни

благодарна.

— Но брат ми... — прошепна Теса през сълзи. Няма да плача, няма,

няма, смъмри се тя. — Казахте ми, че ако изпълня всичките ви заповеди,

ще го пуснете...

— Когато се ожениш за Магистъра, той ще ти даде всичко, което

поискаш. Ако това е брат ти, ще го имаш.

В гласа на госпожа Блек нямаше и нотка на съжаление.

Госпожа Дарк се изкикоти.

— Досещам се какво си мисли сега. Мисли дали не може да поиска да

ни убият.

— О, мила, не си го и мечтай — госпожа Блек потупа Теса по

брадичката, — договорката ни с Магистъра е желязна. Той никога няма да

ни нарани. Не би го и поискал. Той ни дължи всичко, защото ние ще те

предоставим на него. — Гласът й спадна до шепот. — Той те иска жива и

здрава. Ако не те искаше, досега да съм те размазала от бой. Ала ако

отново ни създадеш проблем, ще пренебрегна волята му и ще те одера

жива с камшика си. Ясно?

Теса обърна поглед към стената.

Една нощ, на борда на „Мейн", малко след като бяха пресекли