Ангел с часовников механизъм

ръка — тънка и с дълги пръсти — кървеше от мястото, където бе нанесла

своя удар.

Не това обаче я накара да го зяпне. Момчето имаше най-красивото

лице, което някога бе виждала, с очи като синьо стъкло, елегантни скули,

плътни устни, дълги, гъсти мигли и рошава черна коса. Дори извивката на

гърлото му бе съвършена. Приличаше на герой от приказките, като онези,

за които си бе фантазирала.

Макар никога да не си бе фантазирала, че някой от тях може да я

ругае и да я сочи с окървавена ръка.

По някое време той разбра, че тя го зяпа, понеже спря да сипе

ругатни.

— Ранихте ме — каза той с приятен глас, в който се долавяше

характерния британски акцент. Погледна към ръката си с почти клиничен

интерес. — Може би смъртоносно.

Теса продължаваше да го гледа ококорена.

— Вие ли сте Магистърът?

Той наклони ръката си на една страна. Кръвта потече по нея и

покапа по пода.

— Ох, каква загуба на кръв. Смъртта ще настъпи всеки момент.

— Вие ли сте Магистърът?

— Магистър? — изглеждаше леко изненадан от яростта в думите й.

— Това не значи ли на латински "господар"?

— Аз... — Теса се чувстваше сякаш сънува. — Мисля, че да.

— Е, аз съм господар на много неща в този живот. Препускам из

улиците на Лондон, говоря френски без никакъв акцент, владея картите

изкусно, мога да подреждам цветя според японските обичаи, играя на

шарада*, когато искам да прикрия, че съм попрекалил с алкохола, омайвам

дамите с чара си...

* Игра на отгатване на думи. — Бел. прев.

Теса продължаваше да го гледа все така неразбиращо.

— Но уви — завърши той, — никой никога не ме е наричал

„господарю", още по-малко пък на латински. Жалко...

— В момента сте попрекалили с алкохола, нали? — попита Теса

напълно сериозно, но още щом изговори думите, усети, че е прозвучало

ужасно грубо, или по-лошо, закачливо. Още повече, че той стоеше здраво

стъпил на краката си, което не пасваше на човек, пийнал повечко. Бе

виждала Нат пиян доста често, така че знаеше разликата.

Може би просто бе луд.

— Колко откровено, типично по американски — развеселен

отговори младежът. — Мда, акцентът ви издава. Как се казвате?

Теса го погледна изумено.

— Как се казвам ли?

— Нима не знаете?

— Вие... нахълтвате в стаята ми, изкарвате ми акъла и сега искате да

разберете как се казвам? По дяволите, представете се пръв! Кой сте вие?

— Херондейл — весело отговори момчето, — Уилям Херондейл, но

всички ми викат Уил. Това вашата стая ли е? Малко семпла, трябва да

призная.

Той погледна през прозореца, спря се за миг, за да погледне книгите

на нощната й масичка и след това самото легло. Посочи към въжетата.

— Винаги ли спите вързана? Колко странни обичаи имате вие,

американците!

Теса усети как се изчервява. Бе изумена, че все още има сили да се

засрамва, предвид обстоятелствата. Чудеше се дали да му каже истината.

Дали все пак той не бе Магистърът? Макар че ако онзи имаше неговия

външен вид едва ли щеше да му се налага да връзва момичетата, за да се

омъжат за него.

— Подръжте това, ако обичате — подаде й той светещия камък. Теса

го пое внимателно, уплашена да не изгори пръстите си, но на допир той бе

хладен. В мига, в който попадна в дланта й, светлината му избледня. Тя

погледна към младежа объркано, но той бе застанал до прозореца и

спокойно гледаше навън.

— Колко жалко, че сме на третия етаж. Разбира се, аз бих могъл да

скоча, но вие вероятно ще предадете Богу дух. Затова ще трябва да

излезем през вратата и да рискуваме с изненадките, които крие тази

къща.

— Да рискуваме... моля? — Теса вече се чувстваше в състояние на

постоянно объркване, сякаш бе луда. — Не разбирам.

— Е, как така? — посочи той към книгите й. — Не сте ли ги чели? Не

е ли очевидно, че съм тук, за да ви спася? Нима не приличам на сър

Галахад? — Той вдигна драматично ръце и изрецитира: — Силата ми е на

десетима, защото сърцето ми е чисто*.

* Стих от лорд Алфред Тенисън. — Бел. прев.

Някъде из къщата се затръшна врата.

Уил каза нещо, което сър Галахад никога не би изрекъл и отскочи от

прозореца. Направи гримаса и погледна критично към ранената си ръка.

— После ще трябва и за това да се погрижа... омръзна ми. — След

това я погледна и рече: — Хайде, елате с мен... — той не довърши, но в

погледа му се четеше въпрос.

— Госпожица Грей — тихо каза тя. — Тереза Грей.

— Хайде, госпожице Грей — повтори той, — елате с мен.

Уил мина покрай нея и опита да отвори вратата, завъртайки

дръжката.

Нищо не стана.

— Няма да се получи — каза тя. — Вратата не се отваря отвътре.

— Ами? — ухили се Уил, посегна към колана си и взе един от

предметите, които висяха от него. Приличаше на тънко, дълго сребърно

клонче, очистено от разклонения. Той постави върха му на вратата и

започна да... рисува, другояче не можеше да се опише. Дебели сребърни

линии се появиха от върха на цилиндричния сребрист предмет и

започнаха да съскат, докато се разпростираха върху дървената

повърхност на вратата като разлято мастило.

— Рисувате си? — попита нервно Теса. — Как според вас това ще

помогне...

Внезапно се чу звук като от счупено стъкло и дръжката се завъртя,