Ангел с часовников механизъм

Поне дузина от механичните създания тръгнаха към Теса,

протегнали чудовищните си ръце...

Когато Уил и Джем пристигнаха в имението в Хайгейт, луната бе

започнала да изгрява. Хайгейт бе построен в северната част на Лондон и

предлагаше отлична гледка към града, блед на фона на лунната светлина,

и обвит в мъгла и пушек от въглища, които висяха над него като сребърен

облак. Град на мечтите, плуващ във въздуха, помисли си Уил. Той си

спомни някакъв стих за ужасната красота на Лондон, но нервите му бяха

опънати поради предстоящата битка и не можа да се сети за точните думи.

Къщата бе построена в грузински стил* насред огромен парк.

Опасваше я висока тухлена стена, а полегатият й покрив се виждаше от

улицата. Когато я приближиха, Уил усети да го побиват тръпки, но не бе

изненадан от подобно нещо в Хайгейт. Намираха се близо до това, което

лондончани наричаха Горите на Ямата. По време на Голямата чумна

епидемия, тук бяха захвърляни много трупове. Без да са погребани както

подобава, техните неспокойни духове обитаваха района дори и сега.

Неведнъж Уил бе изпращан тук заради тях.

* Архитектурен стил, популярен във Великобритания между 1720 и

1840 г. — Бел. прев.

Черна метална порта трябваше да предпазва имението от

натрапници, но отварящата руна на Джем се справи бързо с ключалката.

След като оставиха каретата до портата, двамата ловци на сенки тръгнаха

по виеща се пътека, която ги изведе до входа на къщата. Пътеката бе

обрасла с бурени, а в градината се виждаха останки от малки стопански

сгради и черните стволове на изсъхнали дървета.

Джем се обърна към Уил с трескав поглед:

— Да продължаваме ли?

Уил изтегли серафимската кама от колана си.

— Израфил — прошепна той. Оръжието блесна сякаш съдържаше

кондензирана мълния. Серафимските ками горяха тъй ярко, че Уил винаги

очакваше да излъчват и топлина, но остриетата им бяха студени като лед.

Той си спомни как веднъж Теса му бе казала, че адът е студен. Трябваше да

сдържи странния подтик да се усмихне. Тогава бягаха, за да оцелеят, и от

нея се очакваше да е ужасена. Но вместо това му говореше за Дантевия Ад

с характерния си американски акцент.

— Да — каза той на Джем, — време е.

Те се изкачиха по стъпалата до входа и провериха вратата. Уил

очакваше да е заключено, но не бе така. Вратата се отвори със скърцане. И

двамата с Джем влязоха в къщата. Светлината на серафимските ками

освети вътрешността.

Озоваха се в огромно фоайе. Високите прозорци някога сигурно са

изглеждали великолепно, но сега здрави се редуваха с потрошени. През

подобните на паяжина пукнатини в стъклата се виждаше обраслият с

бурени двор. Мраморният под бе напукан и натрошен, а по него се

виждаха растения, израсли сякаш от самия камък. Пред Уил и Джем се

извисяваше голямо вито стълбище, водещо към потъналия в сенки първи

етаж.

— Нещо не е наред — прошепна Джем, — сякаш никой не е стъпвал

тук от половин век.

Но преди да успее да довърши, в нощния въздух се чу шум.

Косъмчетата на врата на Уил се изправиха, а руните по раменете му

започнаха да пламтят. Някой пееше, ала звукът не бе приятен. Гласът

стигаше тонове, които никое човешко гърло не можеше да възпроизведе.

Над тях кристалните стъкълца на полилея зазвъняха като чаши вино при

наздравица.

— Има някой тук — промърмори Уил в отговор. Без повече приказки

двамата с Джем застанаха гръб в гръб. Джем гледаше отворената врата,

Уил — огромните вити стълби.

На върха им се появи нещо. В началото Уил го видя само като

преливаща сянка от бяло и черно. Но когато сянката започна да слиза,

пеенето се усили. Уил усети да го побиват тръпки. Въпреки ледения

въздух, по тила му изби пот, която се спусна по гърба му.

Той я позна, когато бе слязла наполовина по стълбите. Бе госпожа

Дарк, а високото й костеливо тяло бе облечено в нещо като расо на

монахиня, безформена тъмна роба, която я покриваше от врата до

краката. В едната от ноктестите си ръце носеше угасен фенер. Сама е,

помисли си Уил, но когато тя се спря, Уил осъзна, че бърка. Това, което

носеше, не бе угасен фенер, а отсечената глава на сестра й.

— В името на Ангела! — прошепна Уил. — Джем, виж!

Джем погледна и изруга. Главата на госпожа Блек висеше на кичури

сива коса, които госпожа Дарк стискаше като безценен артефакт. Очите на

главата бяха изцъклени и чисто бели, като сварени яйца. Устата бе зинала,

а по устните имаше засъхнала черна кръв.

Госпожа Дарк спря да пее и се изкикоти като ученичка.

— Ах, вие, палавници такива — рече тя, — да нахлуете в къщата ми

по този начин. Пакостливи ловци на сенки.

— Мислех — каза тихо Джем, — че другата сестра е жива.

— Може би тя я е съживила, за да я обезглави отново — предположи

Уил. — Вижда ми се сложна работа, без особен смисъл, но...

— Нефилими убийци — извика госпожа Дарк, а погледът й се бе

спрял на Уил, — не им е достатъчно да убият сестра ми веднъж, а? Трябва

да се върнете и да ми попречите да й дам втори живот. Имате ли някаква

представа какво е да си напълно сам?

— Повече, отколкото можеш да си представиш — каза сухо Уил и

видя как Джем го поглежда изненадан.