Ангел с часовников механизъм

Изкуственият човек залитна назад и изсвистя силно, а от гърдите му

захвърчаха червени искри като кръв. Джесамин се засмя при тази гледка и

завъртя слънчобрана около себе си. Острите му краища посякоха краката

на две от съществата, които се търкулнаха и започнаха да се мятат като

риби на сухо.

Мортмейн изглеждаше отегчен.

— О, мили Боже. Ти... — той щракна с пръсти към един автоматон,

който имаше нещо като метална туба, прикачена към дясната си китка. —

Отърви се от нея. Тя е ловец на сенки.

Създанието рязко вдигна ръка. От тубата лумна червен пламък. Той

удари Джесамин право в гърдите и я претърколи назад. Слънчобранът се

изплъзна от ръката й, когато тя падна на земята. Тялото й потръпна, а

очите й се изцъклиха.

Натаниъл, застанал зад Мортмейн, се изсмя.

Теса усети прилив на омраза, стряскаща със силата си. Искаше да се

хвърли към Нат и да издере лицето му, да го зарита, докато запищи.

Знаеше, че няма да е трудно. Той се плашеше от болката. Тя тръгна напред,

но създанията, след като се бяха справили с Джесамин, отново насочиха

вниманието си към нея. Томас, с коса, залепнала по лицето от пот и с

разкъсана риза, разкриваща дълга кървава драскотина, застана пред нея.

Въртеше майсторски меча, с широки махове. Бе трудно да се повярва как

създанията не са се разпаднали на части в краката му, но издръжливостта

им бе невероятна. Томас се обърна и я погледна с отчаян поглед.

— Госпожице Грей! Вземете Софи със себе си и бягайте!

Теса се поколеба. Не искаше да бяга. Искаше да остане в битката. Но

Софи се бе свила зад нея, а в очите й се четеше ужас.

— Софи! — извика Томас и Теса разбра какво се крие в гласа му,

разбра, че е била права за чувствата му към нея. — Към Храма! Вървете!

— Не! — изкрещя Мортмейн и отново се обърна към механичното

създание, което бе нападнало Джесамин. То надигна ръка, а Теса хвана

Софи за китката и я задърпа по стълбите. Нова струя червен огън заля

стената зад нея, като опърли камъка. Теса изпищя, но не забави ход, като

продължи да дърпа Софи по витото стълбище.

Мирисът на пушек и смърт се стелеше зад тях.

Уил се втурна през входа, който разделяше фоайето от стаята, след

което спря. Джем бе вече там и се оглеждаше удивен. В стаята нямаше друг

изход, освен този, през който бяха влезли. Госпожа Дарк не се виждаше

никъде.

Стаята обаче далеч не бе празна. Вероятно някога е била гостна, тъй

като огромни портрети украсяваха стените, макар сега да бяха накъсани

до неузнаваемост. Над тях висеше огромен кристален полилей, потънал в

гъсти сиви паяжини, които висяха във въздуха като дантелени завеси.

Вероятно някога под него се бе намирала голяма маса. Сега обаче висеше

над гол мраморен под, украсен с различни знаци, използвани в

некромантията — петоъгълна звезда в кръг, намиращ се в квадрат. Вътре

в пентаграмата имаше ужасяваща каменна статуя, изобразяваща уродлив

демон с изкривени крайници и ноктести лапи. От главата му се издигаха

рога. Навсякъде в стаята се виждаха следи от използване на черна магия

— кости и пера, парчета кожа, локвички кръв, които бълбукаха като

някакво тъмно шампанско. Отстрани имаше празни клетки, а на ниска

маса бяха разпръснати различни кървави ножове и каменни купи, пълни с

неприятни на вид черни течности.

В празното пространство между лъчите на пентаграмата имаше

руни. Уил получаваше главоболие, като гледаше към тях. Те бяха пълна

противоположност на руните в Сивата книга, които означаваха слава и

мир. Тези бяха некромантски символи, нашепващи за разруха и смърт.

— Джем — каза Уил, — това не е подготовка за обвързващо

заклинание. Това си е чиста некромантия.

— Ами тя се е опитвала да върне сестра си, нали сама каза?

— Да. Но не е правила нищо друго — в ума на Уил се появи ужасно

подозрение, — при това опитът й не е бил много успешен. Не съм убеден,

че тук има нещо, което да ни заплашва по някакъв начин.

Джем не отговори. Вниманието му бе привлечено от нещо в стаята.

— Там има котка — прошепна той и посочи мястото, — в една от

клетките.

Уил погледна в посоката, към която сочеше приятелят му. Наистина,

в една от заключените клетки до стената се бе наежила сива котка.

— И?

— Още е жива.

— Това е просто котка, Джеймс. Имаме си по-големи проблеми...

Но Джем вече отиваше натам. Той хвана клетката на животното и я

повдигна, като я задържа на нивото на очите си. Котката приличаше на

сива персийка, със сплескана муцунка и жълти очички, които гледаха

Джем лошо. Внезапно тя изви гръб и шумно изсъска. Очите й не изпускаха

пентаграмата. Джем погледна нагоре и зяпна.

— Уил — извика той, — виж!

Статуята в центъра на пентаграмата бе помръднала. Вместо да

остане свита, се бе изправила. Очите й горяха със серен блясък. Чак когато

трите реда усти се ухилиха Уил видя, че създанието не е каменно, а само

плътта му изглежда така.

Намираше се пред демон.

Уил отскочи назад и инстинктивно хвърли Израфил, без да очаква

това да помогне. И наистина не помогна. След като доближи пентаграмата,

острието се удари в невидима стена и падна на мраморния под. Демонът в

пентаграмата се изкикоти.

— Нападате ме тук? — попита той с висок, писклив глас. — Може да