Ангел с часовников механизъм

Глупак, помисли си той. Не бива да се издаваш така.

Госпожа Дарк пристъпи от крак на крак.

— Но ти си смъртен. Твоята самота е миг от вечността, една

въздишка на вселената. Аз съм самичка завинаги. — Тя прегърна силно

главата. — Какво значение има това за теб? Убедена съм, че в Лондон се

случват и по-лоши неща, които заслужават вниманието на ловците на

сенки, повече от жалките ми опити да съживя Амелия.

Уил погледна Джем, който сви рамене, очевидно объркан колкото

него. — Вярно е, че некромантията е нарушение според Закона — каза

Джем, — но това важи и за заклинанията за призоваване на демони.

Именно те заслужават нашето спешно внимание.

Госпожа Дарк ги зяпна неразбиращо.

— Заклинания за призоваване на демони?

— Стига си се преструвала. Знаем отлично какви са плановете ти —

каза Уил. — Знаем всичко за автоматоните, за обвързващото заклинание,

за това как служиш на Магистъра, който в момента е притиснат в

скривалището си от Анклава. До сутринта той ще бъде само спомен. Няма

на кого да се осланяш, няма къде да се скриеш.

При тези думи госпожа Дарк видимо пребледня.

— Магистърът? — прошепна тя. — Вие сте го хванали? Но как...

— Точно така — каза Уил, — де Куинси ни се изплъзна веднъж, но

втори път няма да успее. Знаем къде е и...

Но думите му бяха заглушени от кикота на госпожа Дарк. Тя се бе

привела над стълбите и се смееше оглушително. Уил и Джем я гледаха

объркани, докато тя се изправяше. По лицето й се стичаха черни сълзи от

смях.

— Де Куинси да е Магистърът? — извика тя. — Този жалък,

кръвосмучещ позьор? Ах, каква нелепица! Ах, вие, бедни глупаци такива!

18

За трийсет сребърника

Опетни името му тогава, пожертвай още една душа.

Откажи се от още една задача, оскверни още една гора.

Докарай още един триумф на дявола, още печал за ангелите.

Още един грях за човека, още една обида към Бога!

Робърт Браунинг, „Изгубеният предводител"

Теса залитна назад. Зад нея Софи бе коленичила до Агата, а ръцете й

притискаха гърдите на старата жена. Кръвта се бе просмукала в малкото

парцалче под пръстите й, а Агата бе страшно пребледняла и издаваше

хриптящи звуци. Когато отново видя механичните създания, очите й се

разшириха. Опита се да избута Софи настрани с окървавените си ръце, но

Софи, която продължаваше да плаче, се бе вкопчила в старата жена и

отказваше да помръдне.

— Софи! — по стълбите изтрополиха стъпки и Томас нахлу в антрето

пребледнял. В ръката си носеше огромния меч, с който Теса го бе видяла

по-рано. С него бе и Джесамин, с добре познатия слънчобран в ръка. Зад

нея Натаниъл изглеждаше абсолютно ужасен.

— Какво по...

Томас замлъкна, когато видя Софи, Теса и лежащата на пода Агата.

После погледна към вратата. Автоматоните бяха спрели. Стояха

подредени във вестибюла, като кукли, чиито конци са срязани.

Безизразните им лица гледаха напред.

— Агата! — проплака Софи. Възрастната жена лежеше неподвижно с

отпуснати до тялото ръце. Очите й бяха отворени, но невиждащи.

Макар кожата й да настръхваше от самата идея да обърне гръб на

машините, Теса се приведе и постави ръка на рамото на Софи, която

излезе от вцепенението си и започна да издава жални хлипове, като

ударено кученце. Теса дръзна да погледне назад към автоматоните. Все

още бяха неподвижни. Но докога?

— Софи, моля те!

Натаниъл дишаше на пресекулки. Очите му се бяха спрели на

вратата, а лицето му бе тебеширенобяло. Изглеждаше, сякаш не иска нищо

повече от това, просто да се обърне и да побегне. Джесамин го изгледа, а в

очите й се прочете изненада и неодобрение. След това се обърна към

Томас.

— Изправи я на крака — рече тя, — теб ще послуша.

След като погледна Джесамин удивено, Томас се наведе и любезно,

но твърдо, издърпа ръцете на Софи от Агата, а после я изправи на крака.

Тя се притисна към него.

Ръцете й бяха почервенели сякаш идваше от кланица, а престилката

й бе разкъсана и осеяна с петна от кръв.

— Госпожице Лъвлис — каза Томас тихо, докато придържаше Софи

към себе си с ръката, в която не бе мечът, — отведете Софи и госпожица

Грей в Храма...

— Не — долетя провлачен глас иззад Теса, — не съм съгласен. Или

по-скоро съм съгласен донякъде. Можеш да отведеш слугинята, където си

искаш. Но госпожица Грей остава тук. С брат си.

Гласът бе познат. Смразяващо познат. Много бавно Теса се обърна.

Сред замръзналите машини стоеше човек, появил се сякаш от

нищото. Изглеждаше точно толкова обикновен, колкото и преди, макар

сега да не носеше шапка и сивата му коса да бе огряна от магическата

светлина.

Мортмейн.

На лицето му бе разцъфнала усмивка. Ала това не бе добродушната

усмивка от преди малко. Това беше гримаса на задоволство,

предизвикваща ужас и дори погнуса.

— Натаниъл Грей — каза той, — справи се отлично. Трябва да

призная, че вярата ми в теб бе подложена на жестоки изпитания, ала днес

ти компенсира предишните си грешки. Гордея се с теб.