Ангел с часовников механизъм

страна, когато той завладее Британската империя.

— Ти си луд — каза Теса. — Всичко това е нелепо.

— Уверявам те, че не е. Догодина по това време Мортмейн ще се

разполага в Бъкингамския дворец. Цялата империя ще бъде в краката му.

— Но ти няма да си до него. Видях как те гледа. Ти не си никакъв

помощник, просто инструмент, който използва. Когато получи това, което

иска, ще те захвърли като непотребна вещ.

Ръката на Нат, с която стискаше ножа, побеля.

— Не е вярно.

— Вярно е — отвърна Теса. — Леля винаги казваше, че си прекалено

доверчив. Затова и си толкова слаб на хазарт, Нат. Лъжеш безобразно, но

самият ти не можеш да разбереш кога те мамят. Леля казваше...

— Леля Хариет — изсмя се тихо Нат, — колко тъжно, че почина. —

След това се ухили. — Не намираш ли за малко странен факта, че ви

изпратих кутия шоколадови бонбони? Нещо, което бях сигурен, че няма да

опиташ. Но пък знаех, че тя ще ги изяде.

Вълна от гадене заля Теса, все едно Нат въртеше ножа в стомаха й.

— Нат... не би могъл... леля Хариет те обичаше!

— Нямаш представа какво бих могъл, Теси. Никаква! — той говореше

бързо, като болен от треска. — Смяташ ме за глупак. Глупавият брат,

който трябва да защитаваш от света. Толкова лесно надхитрян и

използван. Чувал съм как ме обсъждате с леля. Знаех, че и двете смятате,

че не ставам за нищо. Че няма да имате повод да се гордеете с мен. Но сега

това се промени. Промени се — извика той, без да осъзнава иронията в

думите си.

— Станал си убиец. Мислиш ли, че това ме изпълва с гордост? Срам

ме е, че сме роднини.

— Роднини? Та ти дори не си човек, а някакво... нещо. Нямам нищо

общо с теб. Откакто Мортмейн ми каза какво си, за мен не съществуваш. Аз

нямам сестра.

— Тогава защо продължаваш да ме наричаш Теси? — попита Теса

толкова тихо, че самата тя едва се чуваше.

За миг той я изгледа напълно объркан. И когато тя отвърна на

погледа на брат си — брат си, за когото смяташе, че е всичко, останало й

на този свят, — Теса помисли, че няма човешко сърце, което да издържи

на такова предателство. Зад гърба на Нат нещо помръдна. Теса се зачуди

дали не й се привижда, дали няма да припадне.

— Не те наричам така — каза той. Звучеше объркан, почти изгубен.

Обзе я чувство на непоносима тъга.

— Ти си ми брат, Нат. Винаги ще бъдеш.

Очите му се присвиха. За миг Теса си помисли, че се е вслушал в

думите й. Че ще преосмисли нещата.

— Когато принадлежиш на Мортмейн — каза той, — аз също ще

стана негов завинаги. Защото направих това възможно.

Сърцето й се сви. Нещото зад рамото на Нат отново помръдна. Беше

истинско, реши Теса. Не плод на въображението й. Зад Нат имаше нещо,

което приближаваше и двамата. Тя отвори уста, след което я затвори.

Софи, помисли си. Надяваше се, че тя ще е достатъчно разумна да побегне,

преди Нат да я нападне с ножа.

— Хайде, идвай — каза той на Теса, — не е нужно да правим това по

трудния начин. Магистърът няма да те нарани...

— Не можеш да си сигурен — рече Теса. Фигурата бе почти зад гърба

на Нат. Носеше нещо бледо и трептящо в ръка. Теса си наложи да задържи

погледа си върху лицето на Нат.

— Сигурен съм — каза той нетърпеливо, — не съм глупак, Теса...

И тогава фигурата нападна. Бледият, премигващ предмет се извиси

над главата на Нат и се стовари с огромна сила върху главата му. Той

залитна напред и се просна на земята. Оръжието се изплъзна от ръката му

и падна на килима. Бледорусата му коса се изцапа с кръв.

Теса погледна нагоре. В сумрака различи Джесамин, а на лицето й бе

изписано свирепо изражение. Все още стискаше останките от счупената

лампа в лявата си ръка.

— Глупак може би не — тя подритна Нат с крак, — но определено

това не бе най-бляскавият ти миг.

Теса продължи да я гледа с широко отворени очи.

— Джесамин?

Джесамин погледна към Теса. Дрехата й бе скъсана около врата,

фибите бяха изпадали от косата й, а на дясната си буза имаше ярка синина.

Тя захвърли лампата, която едва не удари Нат отново по главата и каза:

— Добре се чувствам, ако зяпането е заради това. Все пак той не

търсеше мен.

— Госпожице Грей! Госпожице Лъвлис! — това бе Софи, останала без

дъх от тичането по стълбите. В едната си ръка стискаше тънкия ключ за

Храма. Когато стигна края на коридора и видя Нат, зяпна изненадано.

— Той добре ли е?

— На кого му пука? — излая Джесамин, която се наведе, за да вземе

ножа, изпуснат от Нат. — След всички лъжи, които ми наговори! Той ме

измами! Аз мислех, че... — тя цялата се изчерви, — но това вече няма

значение.

Изправи се и се завъртя към Софи, вирнала брадичка.

— Не стой така зяпнала, Софи. Пусни ни в Храма преди още нещо

богопротивно да се появи и да се опита да ни убие.

Уил изскочи пред стълбите на имението, а Джем го следваше плътно.

Моравата пред тях бе огряна от луната, а каретата бе където я бяха

оставили. Джем бе облекчен да види, че конете не са се уплашили, въпреки

целия шум, макар да предполагаше, че принадлежащите на ловци на сенки

Балиос и Ксантос са виждали и по-лоши неща.

— Уил — Джем спря зад приятеля си, мъчейки се да скрие нуждата

от почивка и глътка въздух, — трябва да се върнем в Института колкото

се може по-скоро.