Ангел с часовников механизъм

— Да, но... разбирате какво искам да кажа. Защо не живеете със

семействата си?

— Никой от нас няма семейство. Родителите на Джесамин са

загинали в пожар, Джем идва отдалеч, след като майка му и баща му са

били убити от демони. Според Съглашението, Клейвът е отговорен за

сираците ловци на сенки, докато не навършат осемнайсет години.

— Значи един на друг сте си семейство.

— Ами, ако държите да звучи романтично, предполагам, че е така.

Под покрива на Института всички сме братя и сестри. Вие самата също,

госпожице Грей, макар и временно.

— Вижте — каза Теса, чувствайки, че се изчервява, — бих предпочела

да се обръщате към мен на малко име, както правите с госпожица Лъвлис.

Уил погледна бавно към нея и след това се усмихна. Сините му очи

светнаха.

— Тогава и ти трябва да се обръщаш към мен така, Теса — каза той.

Тя никога не бе чувала името си произнесено така. Когато той го

каза, сякаш го чуваше за пръв път. Твърдото „Т", удълженото „С", което

звучеше като въздишка. Самата тя почти въздъхна, когато меко каза

„Уил".

— Да? — отвърна развеселено той.

Ужасена, Теса осъзна, че просто е произнесла името му, за да го усети

в устата си, без реално да зададе въпрос. Бързичко тя попита:

— Къде, вие, ловците на сенки, сте се научили да се биете така? Да

рисувате тези магически руни и прочее?

Уил се усмихна.

— Имахме учител, който ни обучаваше, както на четене и писане,

така и на бойни изкуства. Той обаче замина за Идрис и сега Шарлот му

търси заместник, макар тя самата да ни преподава история и древни

езици.

— Значи госпожа Брануел е ваша гувернантка?

Уил се усмихна мрачно.

— Може и така да се каже, но на твое място не бих я нарекъл

гувернантка в лицето, не и ако искам крайниците ми да си останат, където

са. Може и да не ти се вярва, но нашата Шарлот, въпреки деликатния си

вид, е много умела в боравенето с най-различни видове оръжия.

Теса премигна.

— Нали не искаш да кажеш, че Шарлот... се бие? Като теб и Хенри?

— Естествено, че се бие. Какъв е проблемът?

— Ами тя е жена — каза Теса.

— Като Бодицея.

— Като кой?

— Като „кралица Бодицея, летяща със своята колесница, с оръжие в

ръката и поглед на лъвица" — Уил спря и се ухили на объркания поглед на

Теса. — Нищо ли не ти говори? Това е, защото не си англичанка. Напомни

ми да ти намеря книгата за нея. Тя била могъща кралица воин. Когато най-

накрая я победили, предпочела сама да се отрови, вместо да се остави в

плен на римляните. Била по-смела от всеки мъж. Смятам, че Шарлот е

замесена от същото тесто, макар да е излязла малко дребничка.

— Но как може да е добра в това? Имам предвид, че жените не

изпитват такива чувства.

— Какви чувства?

— Ами... кръвожадност — каза Теса след миг колебание, — ярост.

Воинските чувства.

— Е, лично видях как ти самата размахваше нож срещу Сестрите на

мрака — напомни й Уил. — Ако си спомням правилно, тайната на лейди

Одли бе, че всъщност е убийца.

— Значи си чел книгата! — не можа да скрие задоволството си Теса.

Той изглеждаше развеселен от това.

— Предпочитам обаче „Следата на змията". Повечко приключения,

по-малко домакински вълнения. И двете обаче са по-слаби от „Лунния

камък". Чела ли си Колинс?

— Обожавам Уилки Колинс! — извика Теса. — Ами „Армадал"? Ами

„Дамата в бяло"? Хей, защо ми се смееш?

— Не се смея на теб — усмихнат отвърна Уил, — а заради теб. Никога

не съм виждал някой да се вълнува от книги толкова много. Човек ще

помисли, че говориш за диаманти.

— Но те са диаманти! Какво друго може да се обича така? И моля те,

не ми отговаряй нещо нелепо от сорта на гети или тенис.

— О, Боже — каза той с престорен ужас, — как разбра?

— Всеки си има нещо, без което не може да живее. Ще открия каква е

твоята тайна, не бой се — тя искаше да каже това лековато, но при вида на

лицето му, гласът й заглъхна несигурно. Той я гледаше странно и твърдо.

Очите му бяха в същия тъмносин цвят, като кадифената корица на

книгата в ръката му. Погледът му слезе от лицето към гърлото и кръста й,

преди отново да се върне на лицето й, където се спря на устните й.

Сърцето на Теса затуптя, сякаш бе тичала по стълби. Гърдите я заболяха,

все едно бе гладна или жадна. Искаше нещо, но не знаеше какво.

— Стана късно — рязко каза Уил и отклони погледа си от нея, —

трябва да ти покажа пътя към стаята ти.

— Аз... — искаше да възрази Теса, но нямаше причина за това. Той бе

прав. Бе наистина късно, звездите блещукаха, видими през прозореца. Тя

се изправи на крака, притисна книгата до гърдите си и излезе с Уил в

коридора.

— Има няколко трика, с които можеш да намериш пътя в Института.

Трябва да ти ги покажа — рече той, все още без да я поглежда. Имаше

нещо особено в поведението му, което отсъстваше преди миг, сякаш Теса

го бе обидила по някакъв начин. Но как? — Нещо, с което ще познаваш

различните врати и...

Той млъкна и Теса видя, че някой идва по коридора към тях. Беше

Софи, която носеше под ръка кош, пълен с пране. Когато видя Уил и Теса,

тя спря, а изражението на лицето й стана враждебно.

— Софи! — свитостта на Уил се превърна в пакостливост. — Оправи

ли стаята ми?

— Да — отвърна Софи, без да се усмихва, — беше мръсна. Надявам се