Ангел с часовников механизъм

бе китаец, нали така? Тя знаеше, че в Ню Йорк има китайски имигранти,

които работеха най-вече в пералните или продаваха ръчно направени

пури по уличните сергии. Но никога не бе виждала никой от тях да

прилича дори малко на Джем, с неговите странни сребърни коси и очи.

Може би вида му имаше нещо общо с това, че е ловец на сенки? Но не

можеше да се сети как да го попита за това, без да прозвучи ужасно грубо.

За щастие Джем не изчака тя да продължи разговора.

— Прощавай, че питам, но твоите родители са мъртви, нали?

— Уил ли ти каза?

— Нямаше нужда. Сираците се познаваме един друг. Ако ми

позволиш да попитам, много малка ли беше, когато това се случи?

— Бях на три, когато умряха при инцидент с карета. Почти не ги

помня. — Само в отделни проблясъци — ароматът на цигарен дим,

люляковият цвят на дрехата на мама. — Отгледана съм от леля си и от

брат ми, Натаниъл. Но леля... — тук, за нейна изненада, гърлото й се

стегна. Живият образ на леля Хариет изплува в съзнанието й. Тя лежеше

на тясното месингово легло в спалнята, а очите й горяха от треската.

Накрая не можеше да познае Теса и я наричаше с името на майка й,

Елизабет. Теса бе държала изпосталялата й ръка, докато си отиваше,

единствено свещеникът бе с тях в стаята. Спомни си колко самотна се бе

чувствала.

— Тя почина наскоро. Хвана треска, неочаквано за всички.

— Много съжалявам — каза Джем, като звучеше искрено.

— Бе ужасно, тъй като брат ми вече бе заминал месец по-рано за

Англия. Дори ни изпрати подаръци — чай от „Фортнъм и Мейсън" и

шоколади. После леля се разболя и почина, аз му писах няколко пъти, но

писмата ми все се връщаха. Вече се бях отчаяла, когато пристигна билетът

за немския параход за Саутхямптън, и бележка от Нат, в която пишеше, че

ще ме посрещне на пристанището. Но сега дори не съм сигурна, че той е

написал бележката... — Теса спря разказа си, а очите й започнаха да парят.

— Съжалявам, че започнах да се жалвам. Едва ли те интересува всичко

това.

— Какъв човек е брат ти?

Теса погледна към Джем изненадана. Другите бяха питали в какво се

е забъркал, за да попадне в сегашната ситуация, дали тя знае къде го

държат Сестрите на мрака, дали той имаше същата дарба като нея. Но

никой не я бе попитал какъв човек е.

— Леля винаги казваше, че е мечтател. Винаги живееше в мечтите

си. Не се интересуваше как стоят нещата в момента, а как ще бъдат когато

има всичко, което иска. Когато имаме онова, което искаме ние — внезапно

се поправи тя. — Обичаше да играе хазарт. Според мен не можеше да си

представи, че ще загуби. Все пак си бе, както казах, мечтател.

— Понякога мечтите са опасно нещо.

— Не, не — поклати глава тя, — не го описвам както трябва. Той бе

чудесен брат. Той...

Шарлот бе права — по-лесно е да преглътнеш сълзите си, ако

намериш нещо, в което да втренчиш поглед. Загледа се в ръцете на Джем.

Те бяха слаби и дълги, а на едната имаше същия знак, който носеше и Уил,

отвореното око. Тя го посочи.

— Какво означава това?

Джем сякаш не забеляза, че тя смени темата.

— Знак. Искаш ли да ти го покажа? — той протегна ръката си към

нея, с дланта надолу. — Това е Взорът. Прояснява Зрението и ни помага да

различаваме долноземците.

Той обърна ръката си и повдигна ръкава. По бледата вътрешна

страна на ръката имаше още знаци, чисто черни на фона на бялата му

кожа. Те сякаш следваха вените му, като че кръвта му пулсираше и през

Знаците.

— За бързина, нощно зрение, ангелска сила, бързо оздравяване —

изброи ги той на висок глас. — Макар че имената им всъщност са по-

сложни и не са английски.

— Болят ли?

— Боляха, когато ми ги поставиха. Вече не — той свали ръкава си и й

се усмихна. — А сега какво? Да не би въпросите ти да се изчерпаха?

Имам още един.

— Защо не можеш да спиш?

Усети, че го е изненадала. Преди да проговори, по лицето му пробяга

колебание. Но защо се колебае, зачуди се тя. Винаги можеше да я излъже

или да избегне въпроса, както правеше Уил. Но Джем никога не би излъгал

— почувства тя.

— Сънувам лоши неща.

— Аз пък сънувах твоята музика — каза тя.

— Аха — ухили се той — значи кошмар?

— Не. Беше чудесно. Най-хубавото нещо, което съм чувала, откакто

пристигнах в този отвратителен град.

— Лондон не е отвратителен — възрази Джем, — просто трябва да

го опознаеш. Някой ден може да се разходим из града. Ще ти покажа

красивите му части. Местата, които обичам.

— Хвалиш чудесния ни град, а? — намеси се висок глас.

Теса се завъртя и видя Уил, подпрял се на рамката на вратата.

Светлината от коридора осветяваше мократа му коса в златисто. Подгъвът

на тъмното палто и черните ботуши, които носеше, бяха изкаляни, сякаш

току-що се е върнал от разходка, а бузите му бяха зачервени. Както

винаги, бе гологлав.

— Хубаво те гледаме тук, не мислиш ли, Джеймс? Съмнявам се, че

към мен биха се отнасяли така добре в Шанхай. Я ми припомни, как

наричахте британците там?

— Янг жуци — каза Джем, който не изглеждаше изненадан от

внезапната поява на Уил, — чуждоземни дяволи.

— Чу ли това, Теса. Аз съм дявол. Както и ти.