Ангел с часовников механизъм

за в бъдеще да не оставяте петна демонска кръв из къщата.

Теса зяпна. Но как можеше Софи да отговаря така на Уил? Тя бе една

слугиня, а той, макар и по-млад от нея, бе джентълмен.

Но Уил сякаш не се обиди.

— Това ми е работата, млада ми Софи.

— Господата Брануел и Карстерс не намират за трудно почистването

на ботушите си — каза Софи, гледайки мрачно ту Уил, ту Теса. — Може би

бихте могли да последвате светлия им пример.

— Може би — каза Уил, — но едва ли.

Софи изсумтя и отново тръгна по коридора, изпънала рамене.

Теса погледна смаяно към Уил:

— Какво беше това?

Уил лениво сви рамене.

— Софи обича да се прави, че не ме харесва.

— Че не те харесва? Та тя те мрази! — при други обстоятелства щеше

да попита дали Уил и Софи не се бяха скарали, ала човек не се караше със

слугите си. Ако те не слушаха, просто ги уволняваше.

— Нещо... между вас двамата...

— Теса — каза Уил с прекалена вежливост, — моля те. Има неща,

които не би могла да разбереш.

Ако имаше нещо на този свят, което Теса мразеше, това бе да й

казват, че има неща, които не може да разбере. Понеже беше млада,

понеже беше момиче и поради още сто причини, които реално нямаха

смисъл. Тя вирна брадичката си.

— Е, не бих могла, ако не ми кажеш. Но трябва да отбележа, че

нещата изглеждат, сякаш си я обидил жестоко и сега тя те мрази.

Изражението на Уил помръкна.

— Мисли си каквото искаш. Не е като да знаеш каквото и да е било за

мен. — Знам, че не обичаш да отговаряш ясно, когато те питат нещо.

Знам, че си на около седемнайсет. Знам, че обичаш Тенисън — цитира го в

Къщата на мрака. Знам, че си сирак, като мен...

— Никога не съм казвал, че съм сирак — отговори Уил с неочаквана

ярост, — и ненавиждам поезията. Така че, май в крайна сметка не знаеш

абсолютно нищичко за мен, а?

С тези думи той се завъртя на пети и се отдалечи.

5

Кодексът на ловците

Сънищата се реалност, поне докато траят.

А не живеем ли и ние в сънища?

Лорд Алфред Тенисън, „Висшият пантеизъм"

След като се лута дълго време в редица еднакви на вид коридори, по

случайност Теса видя позната кръпка на един от безкрайните гоблени и се

сети, че вратата към спалнята й трябва да е във въпросния коридор. След

няколко опита на принципа проба-грешка, тя щастливо затвори

правилната врата след себе си и спусна резето.

В мига, в който отново бе облечена с нощницата си и шмугнала се

под завивките, тя отвори „Кодекс на ловците на сенки” и започна да чете.

„Никога няма да ни разбереш, като четеш за нас“, бе казал Уил, но това

нямаше значение. Той не знаеше какво означават книгите за нея, че те

бяха символ на истината и смисъла, а тази конкретно признаваше, че тя

съществува и по света има други като нея. С тази книга в ръце Теса

чувстваше, че всичко, което й се е случило през последните шест седмици,

е истинско — по-истинско от самото преживяване.

От Кодекса Теса научи, че всички ловци на сенки произлизат от

архангел на име Разиел, който дал на първия от тях книга, наречена

„Сивата книга“, и написана на „езика на небесата" — черните рунически

символи, които покриваха кожата на ловците на сенки като Шарлот и Уил.

Знаците бяха татуирани върху тях с острие на име стили, странен,

подобен на писалка предмет, с който бе видяла Уил да чертае нещо върху

вратата в Къщата на мрака. Знаците помагаха на нефилимите по всякакви

начини — лекуваха ги, даваха им свръхестествени сила и бързина,

възможност да виждат в тъмното, и дори им позволяваха да се крият от

очите на мунданите с магически прах. Ала тези дарове не бяха достъпни за

всеки. Татуирането на знаци върху долноземец или човек можеше да бъде

изключително мъчително, а резултатът да доведе до лудост или смърт.

Разиел бе дал на първите ловци и други дарове — могъщи магически

предмети, наречени Реликвите на смъртните, и родина — малка държава

на територията на съществувалата по онова време Свещена Римска

империя. Тя била защитена със заклинания, които не позволявали на

мунданите да пристъпят границите й. Името й било Идрис.

Лампата примигваше, докато Теса четеше, а очите й се затваряха все

повече и повече. Долноземците, прочете тя, бяха свръхестествени

създания — феи, върколаци, вампири и магьосници. Вампирите и

върколаците бяха хора, заразени с демонски вирус. Феите обаче бяха

наполовина ангели и наполовина демони, поради което притежаваха

неземна красота и злонамерен нрав. А магьосниците бяха преки потомци

на хора и демони. Не бе чудно, че Шарлот бе питала дали и двамата й

родители са били хора. Ала те бяха, помисли си Теса, няма как да съм

магьосница. Слава Богу.

Погледна към илюстрацията, показваща висок мъж с непокорна

коса, който стоеше в центъра на пентаграма, нарисувана върху каменен

под. Той изглеждаше съвсем нормален, ако не се брояха очите му, които

бяха с продълговати ириси, като на котка. На всеки от петте върха на

пентаграмата горяха свещи. Пламъците сякаш се сливаха и замъгляваха

зрението на Теса, която премигваше от умора. Тя затвори очи и мигновено