Ангел с часовников механизъм

— Но Господин Карстерс не се държи така. Той не е като останалите. Нито пък господин и госпожа Брануел.

Преди Теса да може да отвърне, те спряха внезапно в края на стълбите. Там имаше тежка дъбова врата със спусната решетка. През решетката Теса не можеше да види нищо, освен сенки. Софи се пресегна към широкото желязно резе по средата на вратата и го натисна силно.

Вратата се отвори и разкри невероятно добре осветено помещение. Теса влезе вътре, отворила широко очи. Явно тук някога се бе намирала криптата на църквата. Дебели колони поддържаха потъналия в мрак таван. Подът бе каменен, облицован с потъмнели от времето плочи. Върху някои от тях бяха изписани думи. Теса предположи, че стоеше върху надгробните камъни — и костите — на погребаните в криптата. Нямаше прозорци, но ярката бяла светлина, която Теса вече знаеше, че е магическа, светеше от месингови поставки, висящи от колоните.

В центъра на стаята бяха наредени големи дървени маси, чиято повърхност бе покрита с всякакви механични предмети — спици и машинарии, направени от блестящ месинг или желязо, дълги медни жици, стъклени колби, пълни с разноцветни течности, някои от които пушеха, а други изпускаха силни миризми. Въздухът бе остър и металически, като пред буря. Едната маса бе покрита изцяло с оръжия, а остриетата блестяха, отразявайки магическата светлина. Имаше наполовина завършена метална броня, поставена върху огромна каменна маса, чиято повърхност бе покрита от купчини дебели вълнени завивки.

Зад масата стоеше Хенри, а зад него — Шарлот. Хенри показваше на жена си нещо, което държеше в ръка — медно колело или зъбец — и тихо й говореше нещо. Носеше свободна ленена риза върху дрехите си, която бе изцапана с мръсотия и някаква тъмна течност. Но това, което направи впечатление на Теса, бе увереността, с която говореше на Шарлот. Нямаше я обичайната стеснителност. Звучеше сигурен в себе си, откровен, а очите му, когато погледна Теса, бяха спокойни и ясни.

— Госпожице Грей! Софи ви е показала пътя до тук, нали? Браво на

нея.

— Ами да, тя... — започна Теса и се озърна назад, но Софи вече я нямаше. Явно бе излязла и тихо се бе качила обратно по стълбите. Теса се почувства глупаво, че не е забелязала. — Ами да — довърши тя, — каза ми, че сте искали да ме видите.

Хенри й направи знак да приближи до него и Шарлот. Докато пристъпваше към масата Теса забеляза, че лицето на Шарлот е бледо и изпито, а кафявите й очи са потъмнели. Тя погледна към Теса, прехапа устната си и погледът й отново се върна към масата, където купчината плат помръдна.

Теса премигна. Дали не си беше въобразила. Ако не, платът наистина бе помръднал. Когато се приближи, видя, че купчината плат всъщност покрива нещо, което по обем и форма напомня човешко тяло. Спря се на място. Хенри се протегна, хвана покривалото в единия му край и го дръпна, като разкри какво има под него.

На Теса й прилоша и се подпря на ръба на масата.

— Миранда.

Мъртвото момиче лежеше на масата с ръце, отпуснати от двете страни, и мътнокафява коса, спусната в безредие по раменете. Стъкленосините й очи, които някога толкова бяха изнервяли Теса, ги нямаше. Сега на бялото й лице имаше празни черни кухини. Теса потръпна и погледна настрана, а след това отново невярващо погледна трупа. Нямаше оголена плът, нямаше кръв, въпреки, че гръдният кош на Мирана бе разтворен от горе до долу, а кожата й бе обелена като портокалова кора. Под гротескната рана обаче проблясваше... метал?

Там, където трябваше да има кръв, разкъсана плът и рани, имаше само две ленти бяла кожа, дръпнати назад, а под тях — метална черупка. Прецизно напаснати медни пластини образуваха гръдния кош на момичето, а надолу преливаха плавно в корпус от месингова сплав, който представляваше кръста на Миранда. Квадрат с големина колкото дланта на Теса, липсваше от центъра на гръдния кош и разкриваше празно пространство.

— Теса — гласът на Шарлот бе мек, но настоятелен — Уил и Джем намериха това тяло в къщата, в която са те държали в плен. Била е напълно празна, като изключим това... момиче. Било е оставено в една от стаите.

Теса, която все още гледаше невярващо, кимна.

— Това е Миранда, прислужницата на Сестрите.

— Знаеш ли нещо за нея? Коя може да е тя? Откъде идва?

— Не, не... Тя говореше съвсем рядко и дори тогава, само повтаряше какво са казали Сестрите.

Хенри прихвана с пръст долната устна на Миранда и отвори устата й.

— Има примитивен метален език, но устата й определено не е конструирана, за да говори или за да се храни. Няма глътка, а по това съдя, че няма и стомах. Устата й завършва с метална пластина зад зъбите.

Той я обърна настрана и присви очи.

— Но какво е тя? — попита Теса. — Някакъв вид долноземец или демон?