Ангел с часовников механизъм

— За което трябва да благодариш на своя съпруг идиот. — Уил погледна надолу към себе си — мисля, че си счупих нещо. Болката е агонизираща.

— Изглеждаш ми цял-целеничък — безмилостно каза Шарлот. — Ставай! Предполагам, че ще трябва да ядем на светлината от магическата лампа.

Джесамин подсмръкна от края на масата. Това бе първият звук, който издаваше, откакто Уил я бе попитал за кръвта на ръкава й.

— Мразя магическата светлина. Прави ме да изглеждам зеленикава.

Теса установи, че харесва светлината, въпреки зеленикавата Джесамин. Тя разпръскваше меко бяло сияние върху всичко и правеше дори лука и граха да изглеждат романтични и загадъчни. Докато намазваше масло върху една филия с тежък сребърен нож, тя не можеше да не си спомни за малкото си жилище в Манхатън, където заедно с брат си и леля си вечеряха скромно на обикновена дървена маса, осветена от няколко свещи. Леля Хариет винаги бе поддържала всичко безупречно чисто — от белите дантелени завеси на прозорците, до светещия бакърен чайник на печката. Винаги бе казвала, че колкото по-малко имаш, толкова повече трябва да се грижиш за него. Теса се зачуди дали ловците на сенки се грижат за притежанията си.

Шарлот и Хенри разказваха какво са научили от Мортмейн. Джем и Уил слушаха внимателно, докато Джесамин отегчено гледаше през прозореца. Джем бе особено заинтригуван от описанието на къщата на Мортмейн, пълна със сувенири от цял свят.

— Казах ви — рече той, — тайпан. Те всичките се мислят за много важни. Над закона.

— Да — съгласи се Шарлот, — изглеждаше като човек, който е свикнал да му се кланят. Такива хора лесно попадат в клопката на онези, които искат да ги привлекат в света на сенките. Те са свикнали с властта и очакват да я увеличат лесно и без последици за себе си. Нямат представа каква е цената на властта в света на долноземците...

Намръщена, тя се обърна към Уил и Джесамин, които спореха за нещо със сърдити гласове.

— Какво ви става на вас?

Теса използва тази възможност, за да се обърне към Джем, който стоеше от дясната й страна.

— Шанхай — каза тя с приглушен глас, — звучи толкова интересно. Ще ми се да можех да го видя. Винаги съм искала да пътувам.

Джем й се усмихна и тя отново видя блясъка на гърлото му. Беше медальон, изработен от бледозелен камък.

— Вече си пътувала, нали си тук.

— Преди пътувах само чрез книгите. Знам, че звучи глупаво, но...

Джесамин ги прекъсна, като удари с вилица по масата.

— Шарлот — настоя тя с писклив глас, — накарай Уил да ме остави на мира.

Уил се бе облегнал на стола си, а сините му очи блестяха.

— Ако ми каже откъде е кръвта по дрехите й, ще я оставя на мира. Но Джеси, позволи ми да отгатна. Налетяла си на някоя нещастна женица в парка, носеща дреха, която не е пасвала на твоята и затова си й прерязала гърлото с елегантното си чадърче. Познах ли?

Джесамин му се озъби.

— Държиш се като глупак.

— Знаеш ли, тя е права — съгласи се Шарлот.

— Освен това съм облечена в синьо. Синьото отива на всичко — продължи Джесамин, — и би следвало да го знаеш. Ти самият си достатъчно суетен относно дрехите си.

— Синьото не отива на всичко — възрази Уил — с червено например, никак не се връзва.

— Аз имам палто на червени и сини райета — прекъсна ги Хенри, пресягайки се за граха.

— И това ако не е доказателство, че тези два цвята не бива да се съчетават, не зная какво е.

— Уил — остро каза Шарлот, — няма да говориш на Хенри така. Хенри...

Хенри надигна глава.

— Да?

Шарлот въздъхна.

— Сипваш грах в чинията на Джесамин, не в твоята. Моля те скъпи, бъди по-внимателен.

Докато Хенри гледаше надолу с изненада, вратата на трапезарията се отвори и влезе Софи. Тя бе свела глава, а черната й коса блестеше. Докато се привеждаше към Шарлот, за да й прошепне нещо, магическата светлина освети лицето й, правейки белега й да блести като сребърен.

На лицето на Шарлот се изписа облекчение. Миг по-късно тя бе на крака и бързо излезе от стаята, като спря само колкото да докосне Хенри леко по рамото.

Кафявите очи на Джесамин се разшириха.

— Къде отива тя?

Уил погледна Софи, погледът му се плъзна по нея по начин, за който Теса знаеше, че е като пръсти, докосващи кожата ти.

— Софи, скъпа, къде отиде тя?

Софи го изгледа с отровен поглед.

— Ако госпожа Брануел искаше да узнаеш, съм убедена, че щеше да ти каже — тросна се тя и бързо излезе от стаята след господарката си.

Хенри, сипал си от граха, се опита да се усмихне топло.

— И така — каза той, — какво обсъждахме?

— Я стига — каза Уил. — Искаме да разберем къде отиде Шарлот. Случило ли се е нещо?

— Не. Или поне така мисля... — Хенри се огледа и като видя четири чифта очи, втренчени в него, въздъхна. — Шарлот не винаги ми казва какво прави, знаете това — усмихна се малко насилено. — Не мога да я обвинявам за това. Не съм от най-разумните.

Теса искаше да каже нещо, с което да успокои Хенри. Нещо в него й напомняше за Нат, когато бе по-млад, несръчен и лесно раним. Инстинктивно вдигна ръка, за да докосне ангела на врата си, да потърси спокойствие в равномерното му тиктакане.

Хенри погледна към нея.