Ангел с часовников механизъм

— Че да си вампир не е проклятие, а болест — услужливо каза Теса. — Но те все пак не могат да стъпят на свята земя, нали? Това не значи ли, че са прокълнати?

— Зависи в какво вярваш — каза Джем, — и дали по принцип вярваш в проклятията.

— Но вие ловите демони? Трябва да вярвате в проклятията!

— Вярвам в доброто и злото — обясни Джем, — и вярвам, че душата е вечна. Ала не вярвам в огнения Ад, в острите тризъбци или в безкрайните изтезания. Не вярвам, че можеш да заплашваш хората и така да ги направиш добри.

Теса погледна към Уил.

— Ами ти? В какво вярваш?

— РиМз еЪ итЪга зитш

— каза Уил, без да я поглежда. — Вярвам, че сме прах и сенки. Какво друго има на този свят?

— В каквото и да вярвате, моля ви не казвайте на лейди Белкор, че е прокълната — каза Шарлот. Тя бе спряла пред големи железни врати, с които коридорът свършваше. Върху всяка от тях бе изписан странен знак, който приличаше на две двойки залепени една до друга букви „С". — Жената бе много мила, когато ни предложи да ни помогне, и няма нужда да я обиждаме. Това важи най-вече за теб, Уил. Ако не можеш да се държиш прилично, ще те изгоня от Храма. Джем, надявам се да бъдеш възпитан, както винаги. Теса... — Шарлот погледна Теса със сериозните си, но мили очи. — Не се плаши.

Тя извади един железен ключ от джоба на дрехата си и го пъхна в ключалката. Ключът бе във формата на ангел с разперени криле. Крилцата блеснаха за момент преди Шарлот да завърти ключа, после вратата се отвори.

Стаята приличаше на трезор. Нямаше прозорци, нито други врати освен тази, през която бяха минали.

Огромни каменни колони придържаха потънал в сенки таван, осветяван от множество свещници. Върху колоните бяха изрисувани руни, оформящи сложни фигури, объркващи окото. Огромни гоблени висяха по стените, всеки от които носеше символът на една-единствена руна. Имаше и огромно позлатено огледало, което правеше мястото да изглежда два пъти по-голямо. Грамаден каменен фонтан се издигаше в средата на помещението, имаше кръгла основа, а в центъра му се издигаше ангел с прибрани криле. Реки от сълзи капеха от очите му и падаха с плясък във фонтана.

Зад него, между две масивни колони, имаше няколко стола, тапицирани с черно кадифе. Жената, която седеше на най-високия от тях, бе слаба, но изглеждаше величествено. На главата й се кипреше наклонена шапка с огромно черно перо. Дрехата й бе от скъпа червена коприна, а бялата й като лед кожа се показваше над корсажа, макар гърдите й никога да не се надигаха, дори за глътка въздух. Огърлица от рубини опасваше гърлото й като белег. Косата й бе гъста и бледоруса, прибрана в съвършени къдрици на тила. Очите й бяха яркозелени и светеха като на котка.

Теса затаи дъх. Значи долноземците можеха да бъдат и красиви!

— Намали яркостта на светлината, Уил — прошепна Шарлот, преди да се забърза към гостенката си. — Много мило от ваша страна, че ни изчакахте, баронесо. Надявам се Храмът да ви се е сторил удобен?

— Както винаги, Шарлот — каза лейди Белкор. Гласът й звучеше отегчено.

— Лейди Белкор, позволете ми да ви запозная с госпожица Тереза Грей — Шарлот посочи Теса, която нямаше представа какво се очаква да направи и затова просто кимна възпитано. Опитваше се да си спомни какво е обръщението към баронеса. Чудеше се дали не зависи от това, дали въпросната дама е омъжена за барон или не, но не можеше да си спомни.

— Зад нея е господин Джеймс Карстерс, един от нашите млади ловци на сенки, а с него е...

Но очите на лейди Белкор вече се бяха спрели на Уил.

— Уилям Херондейл — каза тя и се усмихна. Теса се напрегна, но зъбите на жената вампир изглеждаха съвсем нормални, нямаше и следа от заострени резци. — Много мило, че дойде да ме поздравиш.

— Вие се познавате? — Шарлот изглеждаше изумена.

— Уилям спечели двайсет лири от мен на фаро* — рече лейди Белкор, а зеленият й поглед обходи Уил така, че Теса настръхна. — Преди няколко седмици, в едно казино на клуб „Пандемониум”.

* Вид игра на карти. — Бел. прев.

— Така ли? — Шарлот погледна към Уил, който сви рамене.

— Беше част от разследването. Преструвах се на глупав мундан, отишъл на място, където да се отдаде на порока — обясни Уил. — Щеше да е подозрително, ако не играех хазарт.

Шарлот вирна брадичка.

— И все пак, Уил, парите, които спечели, са били доказателство. Трябвало е да ги предадеш на Клейва.

— Изхарчих ги за джин.

— Уил!

Той отново сви рамене.

— Грехът е тежък товар.

— Който ти носиш с учудваща лекота — коментира Джем с весел блясък в сребристите си очи.

Шарлот вдигна ръце.

— Ще си поговорим с теб по-късно, Уилям. Лейди Белкор, да разбирам ли, че вие членувате в клуб „Пандемониум”?

Баронесата направи гримаса.

— Съвсем не. Онази нощ бях в казиното, тъй като един познат магьосник искаше да спечели лесни пари на карти. Събитията, организирани от клуба, са отворени за повечето долноземци. Членовете обичат да се появяваме там, защото мунданите се впечатляват и развързват кесиите си. Зная, че долноземците въртят основния бизнес там, но аз не съм една от тях. Всичко това е толкова парвенюшко.