Авемпарта

- Непрекъснато правиш това. Позволяваш на тези изгубени каузи да ти се наврат под кожата.

- Бих искал да ти напомня, че идването ни тук бе по твое настояване. Аз бях започнал да отказвам работата, забрави ли?

- Е, много може да се случи в рамките на един ден; може би утре ще открия начин.

Ейдриън застана на прага и надникна.

- Гората е шумна. Изглежда нашият приятел няма да се отбие тази нощ. Може би пламъците на Есрахаддон са му опърлили крилете и тази вечер ще е на еленска диета.

- Огньовете няма вечно да го държат далече - каза Ройс. - Според магьосника, пламъците не са го наранили; само са го объркали, очевидно ярките светлини правят това. Само мечът от кулата може да го нарани. Така че ще се върне.

- В такъв случай да се възползваме от отсъствието му, като се наспим добре.

Ейдриън слезе в избата, оставяйки Ройс да рее поглед из нощното небе и периодично закриващите звездите облаци. Все още духаше вятър, огъвайки дърветата и разрошвайки пламъците. Почти можеше да го подуши: във въздуха се усещаше промяна и тя лъхаше в тяхна посока.

Глава 8

Митове и легенди

Ройс стоеше на речния бряг в ранната утринна светлина, опитвайки се да направи жабка по посока на кулата. Всички камъни затъваха в бурните води още след първия скок. Последната му идея за достигане на кулата бе да построи лодка, с която да се пусне нагоре по течението - с надеждата да успее да се захване за скалата, преди реката да го отнесе покрай кулата във водопада. Нямаше удобна площадка сред скалите, където да се приземи; би било осъществимо, ако успееше да прецени течението правилно и да се хване за основата. Силата на удара най-вероятно щеше да разруши лодката или да я потопи, но той би имал възможност да се покатери по ръба. Проблемът бе, че дори и в случай на успех, връщането бе невъзможно.

Обърна се да види магьосника, който се приближаваше по брега. Вероятно искаше да го държи под око, но и по-скоро да бъде наблизо в случай, че входът бъде намерен.

- Добро утро - каза чародеят. - Някакви просветления днес?

- Само едно. Няма начин кулата да бъде достигната.

Есрахаддон изглеждаше разочарован.

- Изчерпах всички възможности, за които се сетих. Освен това Те-рън и Тракия се канят да напуснат Далгрен. Вече нямам причина да си блъскам главата.

- Разбирам - взря се в него Есрахаддон. - Ами благополучието на селото?

- Не бих го нарекъл мой проблем. Това село дори не би трябвало да бъде тук, забрави ли? То нарушава споразумението. Най-добре би било всички тези хора да се махнат.

- Ако позволим да бъде унищожено, това може да бъде изтълкувано като проява на слабост и покана за елфическа инвазия.

- А ако позволим то да остане, нарушаваме споразумението, което води до същия резултат. За мое щастие, аз не нося корона. Не съм императорът или крал, така че не е нещо, с което трябва да се занимавам.

- Просто ще си тръгнеш?

- Има ли причина, която да ме накара да остана?

Магьосникът вдигна вежда и дълго гледа крадеца.

- Какво искаш? - запита най-сетне.

- Сега ще ми предложиш злато ли?

- И двамата знаем, че нямам пари, но ти все пак искаш нещо от мен. Какво е то?

- Истината. Какво целиш? Какво се е случило тук преди деветстотин години?

Чародеят изучаваше Ройс в продължение на няколко мига и сведе поглед. След няколко минути кимна. Отиде до буков ствол, повален насред гранита и седна. Зарея поглед към водата и пръските, като че търсеше нещо в мъглата, нещо, което не бе там.

- Аз бях най-младият член на цензарите. Ние бяхме магьоснически съвет, работещ директно под ръководството на императора. Най-великите магове, които светът бе виждал. Съществуваха още и тешлорите, най-добрите имперски рицари. Традицията повеляваше ментор от всеки съвет да служи като учител и защитник на наследника на императора. Тъй като аз бях най-младият, на мен се падна да бъда цензарски наставник на Неврик, докато Джериш Грелад от тешлорите бе избран за телохранител. Джериш и аз не се спогаждахме особено. Както повечето от рицарите на Тешлор, той не се доверяваше на магьосниците, а аз от своя страна презирах примитивните му насилствени методи.

Но Неврик ни обединяваше. Подобно на баща си, император Нареи-он, той беше необикновен човек и бе чест да го обучаваш. Джериш и аз прекарвахме почти цялото си време с Неврик. Аз му преподавах системата от науки, литература и Изкуството, а Джериш го обучаваше в уменията на борбата и пълководството. Макар да смятах, че физическата борба е под достойнството на императора и сина му, бе ясно, че Джериш е отдаден на Неврик колкото мен. Това ни обединяваше и караше да забравяме разногласията. Когато императорът реши да наруши традицията и да пътува до Авемпарта със сина си, ние ги придружихме.

- Да наруши традицията?

- От векове император не бе говорил директно с елфите.

- След войната не е имало наложен данък или нещо подобно?