Аз преди теб

- Няма нужда да го правите - рече един и потупа Ней-тън по гърба. - Ние ще го отнесем до колата ви, нали момчета?

Всички хорово се съгласиха. Започнаха да се подреждат около количката на Уил.

Запристъпвах притеснено от крак на крак.

- Не знам… разстоянието е голямо - казах накрая. - А количката е много тежка.

Те бяха пияни-заляни. Някои едва държаха кутиите с бира между пръстите си. Един пъхна своята в ръката ми.

- Не се тревожи, сладурче. Няма да оставим войник в беда, нали, момчета?

- Спокойно, приятел. Никога не сме изоставяли някого от своите.

Видях лицето на Нейтън и заклатих яростно глава, предупреждавайки го да смени учуденото си изражение. Уил едва ли щеше да каже нещо. Просто изглеждаше мрачен, а когато мъжете се скупчиха около количката му и я вдиг-наха с общ възглас - едва забележимо разтревожен.

- От кой полк е, сладурче?

Опитах да се усмихна, докато ровех в главата си за имена.

- Стрелковия… - отвърнах. - Единайсети стрелкови

- Не го знам - озадачи се мъжът.

- Това е нов полк - запелтечих. - Свръхсекретен, раз-

положен е в Ирак.

Маратонките им се хлъзгаха в калта и аз усетих как сърцето ми изтръпва. Количката на Уил бе повдигната десетина сантиметра над земята, все едно беше на хидрав-лика. Нейтън тичаше отпред да отключи колата.

- Тия момчета в Катерик ли ги обучават?

- Точно там - отвърнах и побързах да сменя темата. - тъй… кой от вас се жени?

Бяхме си разменили телефонните номера, когато най-сетне се отървах от Марки и приятелите му. Заровиха в джобовете си и събраха близо четирийсет лири за възста-новителния фонд на Уил, като спряха да настояват едва то им обясних, че повече ще ни зарадват, ако вместо това пият за наше здраве. Трябваше да ги разцелувам всич-ките. Почти се бях задушила от алкохолните пари, когато свърших.- Продължих да им махам, докато изчезнаха на трибуната, а Нейтън наду клаксона да се качвам в колата - Добри момчета, нали? - казах бодро и запалих двигателя.

- Дългучът изпусна кутията с бира върху десния ми крак-промърмори Уил. — Мириша на бъчва.

- Не мога да повярвам - възкликна Нейтън, когато най-сетне подкарах към изхода. - Вижте. Има отделен паркинг за хора с увреждания, точно до трибуните. И е асфалтиран.

Уил почти не проговори през останалата част от деня. Взе си довиждане с Нейтън, когато го оставихме пред дома му, и не проронн дума, докато шофирах по пътя към замъка-слабо натоварен заради падналите температури - и най-сетне паркирах пред пристройката.

Свалих количката на Уил, вкарах го вътре и му приготвих топла напитка. Смених обувките и панталона му, сложих изцапания в пералнята и запалих огъня, за да се стопли.

Включих телевизора, спуснах завесите и в стаята стана уютно - може би по-уютно заради времето, прекарано навън в студа.Но едва когато седнах до него в дневната и започнах да отпивам от чая си, осъзнах, че Уил не говори - не от умора или защото искаше да гледа телевизия.Прос-то не му се говореше с мен.

- Какво има? - попитах, когато той не откликна на тре-

тия ми коментар по повод новините.

- Ти ми кажи , Кларк. - Моля? - Е нали знаеш всичко за мен. Ти ми кажи.- Изгледах го смаяно.

- Съжалявам - промърморих накрая. - Знам че, днес не

се получи точно както го бях планирала. Но идеята беше да се разведриш. Мислех, че ще ти хареса.

Не добавих, че през цялото време на хиподрума е бил кисел, че си няма идея през какво бях минала, за да му измисля забавление, и дори не се е опитал да разбере.Не му казах, че ако ме беше оставил да купя тъпите значки, може би щяхме да обядваме в приятна обстановка и всич-ко останало щеше да е забравено.

- Точно за това говоря.

- За кое?

- И ти си като всички останали!

- Какво искаш да кажеш?

- Защо не си направи труда да ме попиташ, Кларк? Ако поне веднъж се беше посъветвала с мен за това тъй наречено забавление, щях да ти кажа. Мразя конете и конните надбягвания. Открай време. Но ти не си направи труда да ме попиташ. Реши, че това искам, организира го и го осъществи. Постъпи като всички останали. Реши вместо мен.

Преглътнах.

- Не съм искала да…

- Но го направи.

Той обърна количката с гръб към мен и след още няколко минути мълчание осъзнах, че това е покана да си вървя.

Дванадесета глава

Мога да ви кажа точния ден, в който престанах да бъда

безстрашна.

Беше преди седем години, в последните лениви, горещи дни на юли, когато тесните улици около замъка гъмжаха от туристи и въздухът бе изпълнен с ехото от криволиче-щите им стъпки и мелодиите на неизменните фъргони за сладолед, заели позиция на билото на хълма.

Баба ми беше починала предния месец след дълго бо-ледуване и цялото лято бе обвито в тънък слой тъга;тя