Аз преди теб

белязъл. - Как да не забелележа! Остави книгата на горната лави-ца.Не мога да я стигна. - А…

- Недей да четеш боклуци.Вземи разказите на О’Конър

вкъщи.По-добре чети тях. Тъкмо се канех да кажа “не”, когато осъзнах, че всъщ-

ност не знам защо го правя. - Добре. Ще ти ги върна веднага щом ги свърша.

- Ще ми пуснеш ли музика, Кларк?

- Какво искаш?

Той ми каза, кимна ориентировъчно към мястото и аз затърсих в сидитата.

- Имам приятел, който е първа цигулка в „Албърт Сим-фония”. Обади се да каже, че другата седмица ще свири наблизо. Тази пиеса. Слушала ли си я?

- Не познавам класическата музика. Понякога баща ми пуска „Класик ФМ”, но…

- Никога не си била на концерт?

- Не.

Той изглеждаше искрено смаян.

- Е, веднъж ходих да гледам „Уестлайф”. Но не съм сигурна дали се брои. Сестра ми го избра. О, и смятах да ида на концерта на Роби Уилямс на двайсет и втория си рожден ден, но получих хранително натравяне.

Уил ми хвърли един от своите погледи - от ония, които казваха, че досега съм живяла като отшелница.

- Трябва да отидеш. Той ми предложи билети. Много е добър. Идете с майка ти.

Засмях се и поклатих глава.

- Няма да стане. Мама рядко излиза. А и аз не си падам

по такива неща.

- Както не си падаше по филми със субтитри?

Погледнах го намръщено.

- Аз не съм ти някакъв експеримент, Уил. Това не е

„Моята прекрасна лейди”.

- „Пигмалион”.

- Какво?

- Произведението, за което говориш. Казва се “Пигма-

лион”, „Моята прекрасна лейди” е незаконороденото й

отроче.

Изгледах го яростно. Нямаше ефект. Пуснах сидито. Когато се обърнах към него, той още клатеше глава.

- Голям сноб си, Кларк.

- Какво?Аз?

- Не си позволяваш да опитваш разни неща, защото си казваш: “Това не е за мен”. - Наистина не е за мен.

- Откъде знаеш? Не си правила нищо, не си била никъ-

де.Откъде знаеш кое е за теб и кое - не? Как някой като него би могъл да знае какво е да си като мен? Подразних се, че не иска да го проумее.

- Хайде, бъди по-смела.

- Не.

- Защо?

- Защото ще се чувствам неудобно. Ще се чувствам така, сякаш всички знаят.

- Кои всички? И какво ще знаят?

- Всички останали ще знаят, че мястото ми не е там.

- Как мислиш, че се чувствам аз? Спогледахме се.

- Където и да отида сега, Кларк, хората ме гледат така, сякаш мястото ми не е там.

Седяхме мълчаливо, когато музиката започна. Бащата на Уил беше на телефона в коридора и до нас достигна приглушен смях. “Входът за хора с увреждания е ето там” -беше казала жената на гишето за билети в хиподрума. Сякаш Уил принадлежеше към друг биологичен вид. Загледах се в обложката на диска.

- Ще отида на концерта само ако и ти дойдеш. - И няма да отидеш сама?

- Изключено.

Гледах как осмисля казаното. - Господи, не познавам по-голяма досадница oт теб. - Постоянно ми го повтаряш.

Този път

не правих планове.Не очаквах нищо. Просто

тайно се надявах, че въпреки провала на хиподрума, Уил все още иска да излезе от пристройката. Неговият приятел, цигуларя, ни изпрати обещаните билети и програма за концерта.Беше на четирийсет минути път. Подготвих си домашното;проверих къде е паркинга за хора с уврежда-

ния, позвъних в залата предварително, за да разбера как мога да закарам количката на Уил до мястото му.Щяха да ни настанят отпред, а аз щях да седя на сгъваем стол до Уил.

- Това е най-хубавото място - обясни бодро жената от гишето за билети. - Някак си е по-въздействащо, ако човек седи в партера близо до оркестъра. Самата аз често съм се изкушавала да седна там.

Дори ме попита дали искам някой да ни посрещне на паркинга и да ни отведе до местата ни. Но аз се боях, че Уил ще се притесни от прекаленото внимание, затова й благодарих и отказах.

С наближаването на събитието не знам кой беше по-напрегнат - аз или Уил. Таях болезнено чувство от провала с последното ни излизане, а и госпожа Трейнър не ми помагаше особено - сто пъти влезе в пристройката да пита къде и кога ще бъде концертът и какво точно ще правим.

„Рутинните вечерни грижи за Уил отнемат време”, обяс-няваше тя. Искаше да има още някой, който да ни помогне. Нейтън беше зает. Господин Трейнър определено нямаше

да е вкъщи вечерта.

- Това е поне час и половина - каза тя.

- И е ужасно уморително - добави Уил. Осъзнах, че си търси оправдание да не дойде.

- Аз ще го свърша - предложих. - Ако Уил ми обясни какво да правя. Нямам нищо против да остана и да помогна.

Казах го, без да съм наясно с какво се захващам.

- Е, сега и двамата има на какво да се Радваме - каза Уил начумерено, щом майка му излезе. - Ти ще се запоз-наеш отблизо с гърба ми, а аз ще се наслаждавам на удоволствието да ме мие човек, който припада при вида на гола плът.

- Не припадам при вида на гола плът. - Кларк, не познавам друг, който да се чувства толкова неудобно, когато гледа голо тяло.Държиш се така,сякаш е нещо радиоактивно.

- Тогава по-добре майка ти да го свърши - не му останах длъжна.

- Да бе, понеже така идеята за излизането ще стане още по-привлекателна.

Освен това имах проблем с гардероба. Не знаех какво да облека.