Аз преди теб

Бях се облякла неподходящо за надбягванията. Изобщо не бях сигурна дали няма да го направя пак. Попитах Уил за съвет и той ме изгледа така, сякаш бях луда.

- Ще угасят светлините - обясни той. - Никой няма да те гледа. Всички ще слушат музиката.

- Изобщо не познаваш жените — промърморих. Накрая взех четири различни тоалета - довлякох ги до

автобуса в очукания татков куфар на колелца. Само така можех да съм спокойна, че изобщо ще отида.

Нейтън пристигна за следобедната смяна в 17,30 и докато се грижеше за Уил, аз изчезнах в банята да се приготвя. Първо си сложих „артистичния” тоалет, както го наричах - зелена рокля с висока талия и пришити огромни кехлибарени мъниста. Представях си, че хората, които ходят по концерти, са доста артистични и екстравагантни. Когато влязох в стаята, и Уил, и Нейтън ме зяпнаха.

- Не - каза равно Уил.

- Това ще отива повече на майка ми - додаде Нейтън.

- Не си ми казвал, че майка ти е Нана Мускури - по-шегува се Уил.

Чувах ги как се хилят, докато се връщах в банята. Втория тоалет беше строга черна рокля с веревна крой-ка, с бяла яка и маншети, която си бях ушила сама. Според

мен бе едновременно изискана и по парижки елегантна. - Изглеждаш така,сякаш ще сервираш сладолед - промърмори Уил.

- Ама каква сервитьорка само! - възкликна одобрително Нейтън. - Спокойно можеш да носиш тоя тоалет на

работа, Лу.Наистина. - Още малко и ще я помолиш да обърше праха на перваза.

- Вярно бе, малко е прашничък.

- Утре и на двама ви ще сипя „Мистър Мускул” в чая. Отказах се от тоалет номер три - жълти панталони с

широки крачоли: вече чувах как Уил ме сравнява с жъл-турче, и вместо това си сложих четвъртия вариант - ретро рокля от тъмночервен сатен. Направена беше за едно пестеливо поколение и винаги тайничко се молех ципът да се затвори на талията ми, но с нея приличах на начинаеща актриса от 50-те години на миналия век и беше от типа дрехи, с които няма как да не се чувстваш добре. Наметнах сребристо болеро върху раменете си, завързах сив копринен шал около врата - да скрия деколтето, - сложих си подходящ цвят червило и най-сетне се появих в дневната.

- Майчице! - възхити се Нейтън.

Уил ме огледа от горе до долу. Едва сега осъзнах, че е облечен в риза и сако. Гладко избръснат и с подстригана коса, той изглеждаше изненадващо красив. Не се сдържах и се усмихнах при вида му. Не толкова заради начина, по който изглеждаше, а защото си беше направил труда.

- Това става - одобри той. Гласът му беше безизразен и странно премерен. Когато посегнах да оправя деколтето,

добави: - Но без болерото.

Прав беше. Знаех, че не е много подходящо. Свалих го, сгънах го внимателно и го оставих на облегалката на ко-

личката.

- И без шала.

Ръката ми се стрелна към врата.

- Шала? Защо?

- Не подхожда. И сякаш се опитваш да скриеш нещо.

- Ами аз… Не съм свикнала с толкова голямо деколте.

- Е,и?-Той вдигна рамене.-Виж,Кларк,ако ще носиш

такава рокля, трябва да я носиш уверено. И да се чувстваш удобно в нея. - Уил Трейнър, само ти можеш да кажеш как да носи проклетата си рокля!

Но свалих шала.

Нейтън отиде да приготви чантата на Уил. Аз мислех какво още да добавя, та да разбере, че не бива да се държи толкова покровителствено, когато се обърнах и видях, че той продължава да ме гледа.

- Изгллеждаш страхотно, Кларк - произнесе тихо. - Наистина. При обикновените хора - които Камила Трейнър веро-тно би нарекла хора от „работническата класа” - бях забелязала няколко основни типа реакции, що се отнася до Уил Повечето го зяпаха. Някои се усмихваха съчувствено или ме питаха с драматичен шепот какво се е случило. Често се изкушавах да отвърна: „Претърпял злополука, докато работил за МИ6”, само за да видя реакцията им, но никога не го направих.

Проблемът с хората от средната класа беше друг. Преструваха се, че не гледат, но го правеха. Бяха твърде възпитани, за да го зяпат открито. Вместо това правеха следното: отбелязваха присъствието на Уил с периферното си зрение, а после нарочно не поглеждаха към него. И така, докато ги отмине. От този момент погледът им се стрелкаше към него Дори когато бяха заети в разговор. Но не говореха за него. Щеше да е твърде грубо.

Докато прекосявахме фоайето на симфоничната зала, където групички от изискани хора стискаха чанти и прог-рами в едната ръка и джин с тоник в другата, наблюдавах как тази реакция ни съпровожда като лека вълна до партера.Не знаех дали Уил я усеща. Понякога си мислех, че единствения начин да се справи с това е, като се престру-

ва, че изобщо не го забелязва.Седнахме.Бяхме единствените двама души най-отпред в централния сектор.Вдясно от нас имаше друг мъж в инвалидна количка, зает в непринуден разговор с двете

жени, които седяха до него. Наблюдавах ги, надявайки се, че Уил също ще ги забележи. Но той гледаше право нап-ред, с хлътнала в раменете глава, сякаш се опитваше да стане невидим.

Няма да се получи, обади се едно гласче в мен.

- Искаш ли нещо? - прошепнах.

- Не. - Той поклати глава. Преглътна. - Всъщност…да. Нещо се забива във врата ми.