Аз преди теб

Седяхме мълчаливо и съзерцавахме замъка. Обикнове-но нощем се къпеше в мека оранжева светлина, която ид-ваше от лампите, разположени около крепостната стена. Но тази вечер, огрян от пълната луна, той сякаш плуваше в неземносиня светлина.

- Какъв вид музика са свирили там, как мислиш? - по-питах.- Все нещо са слушали.

- В замъка? Средновековна музика. Лютни, струнни инструменти. Не си падам по това, но имам такива записи, ако искаш. Но трябва да ги чуеш в замъка, със слушалки на ушите, ако искаш преживяването да е пълно.

- Не. Аз не ходя в замъка.

- Винаги е така, когато живееш наблизо.

Отговорът ми беше уклончив. Останахме така още миг, заслушани в замиращите звуци от двигателя.

- Добре - казах накрая и разкопчах колана. - Време е да те вкарам вътре. Имаме работа за вършене.

- Почакай една минута, Кларк.

Извърнах се на седалката. Лицето на Уил беше в сянка и едва го различавах.

- Изчакай малко. Минутка само.

- Добре ли си? - Усетих как погледът ми опипва количката му: изплаших се, че съм го защипала или закле-щила, че съм объркала нещо.

- Всичко е наред. Просто…

Виждах светлата му яка и контрастиращото на фона й тъмно сако от костюма.

- Не ми се влиза още.Искам да постоя така и да не мисля за…- Той преглътна.

Струваше му усилие да го изрече дори в полумрака.

- Просто …искам да съм мъж, който е бил на концерт с момиче в червена рокля. Само още няколко минути.

Пуснах дръжката на вратата.- Разбира се.

Притворих очи, облегнах глава назад и постояхме така - двама души, все още в плен на музиката, наполовина скрити в сянката на замъка върху плуващия в лунна свет-

лина хълм.

Двете със сестра ми повече не отворихме дума за слу-чилото се през онази нощ в лабиринта. Сигурно защото не знаехме какво да кажем. Тогава тя ме прегърна после ми помогна да си намеря дрехите и напразно търси обувките ми във високата трева, докато й казах, че ми е все едно и бездруго нямаше да ги нося повече. Тръгнахме бавно към дома - бях с боси крака и тя пъхна ръка под лакътя ми,- не бяхме вървели така, откакто Трина беше в първи клас и мама ми заръчваше никога да не я пускам.

Когато се прибрахме вкъщи, спряхме на верандата и тя почисти косата ми, а след това и очите с мокра кърпичка, после отключихме входната врата и влязохме, сякаш нищо

не се е случило.

Татко още не си беше легнал, гледаше някакъв футболен мач.

- Късничко се прибирате, момичета - извика. - Знам,

че е петък, но все пак…

— Да, татко — отговорихме в един глас.

По онова време спях в стаята, която сега е на дядо.Ка-чих се бързо по стълбите и преди сестра ми да успее каже и дума, затворих вратата след себе си.

През следващата седмица се остригах до голо.Върнах самолетния билет. Повече не излязох с момичетата от старото ми училище. Мама беше твърде погълната от собствената си мъка, за да забележи, а татко отдаваше всички промени в настроението в нашата къща, както и новата ми привичка да се заключвам в стаята си, на “жен-ски проблеми”. Вече бях открила коя съм - човек, съвсем различен от лекомисленото момиче, което се бе напило в компанията на непознати. Човек, който внимаваше да не носи нищо предизвикателно. Или поне нищо, което би

да възбуди интереса на типа мъже, посещаващи

могло да възбуди интереса на типа мъже, посещаващи “Червения лъв”.

Животът се върна към нормалния си ритъм. Започнах работа във фризьорския салон, после в „Кифличката” и

оставих случилото се зад гърба си.

Оттогава сигурно бях минала покрай замъка хиляди пъти.

Но нито веднъж не влязох в лабиринта.

Тринадесета глава

Патрик стоеше в края на пистата - бягаше на място, а но-вата му тениска и гащета “Найки” бяха залепнали върху потните му крайници. Бях се отбила да се видим и да му кажа, че тази вечер няма да отида на срещата на триатло-нистите в кръчмата. Нейтън беше в отпуск и аз бях пожелала да го замествам вечер.

- Вече пропусна три срещи.

- Нима? - Преброих ги на пръстите си. - Прав си.

- Следващата седмица трябва да дойдеш. Ще правим планове за „Екстрийм Вайкинг”. И не си ми казала как ще празнуваш рождения си ден. - Той започна да прави упражненията си за разтягане, повдигаше високо крак и притискаше гърди към коляното си. - Какво ще кажеш да

идем на кино? Не искам да ходим на ресторант, сега тренирам.

- Мама и татко планират специална вечеря. Той улови петата си и насочи коляно към земята. Забелязах, че кракът му е станал прекалено жилест. - Не е същото като да празнуваме навън. - Е, и киното не е. Мисля да се съглася, Патрик. Мама нещо не е във форма.

Трина се беше изнесла предния уикенд (без тоалетната чанта с лимоните - прибрах си я вечерта, преди да замине) и мама беше съкрушена; чувстваше се дори по-зле, откол-кото първия път, когато Трина бе заминала да учи в уни-верситета.Томас й липсваше като ампутиран крайник.