Аз преди теб

Наведох се към него и прокарах пръст около яката му; напипах найлонов етикет. Задърпах го, като се надявах да го откъсна, но се оказа много упорит.

- Нова риза. Наистина ли те дразни?

- Не. Казвам го само защото го намирам за забавно.

- Имаме ли ножица в чантата?

- Не знам, Кларк. Ако щеш вярвай, но рядко ми се случ-ва да я приготвям.

Нямаше ножица. Погледнах зад мен, хората още заемаха местата си, говореха тихичко и разгръщаха програмите Ако Уил не можеше да се отпусне и да се съсредоточи върху музиката, идването ни тук щеше да е напразно.Не можех да си позволя втори провал.

- Не мърдай - казах аз.

- Какво смяташ да…

Преди да успее да довърши, аз се наведох над него, от делих внимателно яката от едната страна на врата му, приближих уста и захапах досадния етикет със зъби.Нуж-ни ми бяха няколко секунди да го откъсна - затворих очи и се опитах да се абстрахирам от чистото мъжкото ухание, от допира на кожата му до моята, от непристойните си действия. Най-сетне усетих, че поддава.Дръпнах рязко глава и отворих победоносно очи, стиснала проблемния

етикет между зъбите си.

- Откъснах го! - възкликнах доволно и го

пода.

Уил се беше вторачил в мен

- Какво?

Завъртях се на стола си и видях как някои от хората са забили поглед в програмите си, сякаш са най-интересното

нещо на света. Отново се обърнах към Уил:

- О, я стига! Едва ли виждат за първи път момиче да хапе мъжки врат.

Не намери какво да отвърне. Примигна няколко пъти, сякаш поклащаше глава. Забелязах развеселено, че вратът му бе станал ален. Оправих си полата. - Добре все пак - пошегувах се аз, - че етикетът не беше в панталона ти.

Преди да успее да отговори, се появиха оркестрантите техните смокинги и дълги рокли и публиката притихна. Аз също изпитах лека възбуда. Прибрах ръце в скута и седнах изправено в стола. Започнаха да настройват инструментите си и внезапно залата се изпълни с овладян звук -най-живото и триизмерно нещо, което бях чувала. Косата ми настръхна, дъхът ми замря в гърлото.

Уил ми хвърли кос поглед, още изглеждаше развеселен от последните няколко мига. Добре, казваше изражението му. Да се насладим на музиката.

Диригентът се появи, почука два пъти по пулта и настъпи пълна тишина. Почувствах стаения дъх на публиката, очакването й. Диригентът вдигна палката и изведнъж всичко се превърна в звук. Усещах музиката като нещо материално; не само изпълваше ушите ми - протичаше през мен, край мен, караше сетивата ми да затрептят. Ко-жата ми настръхна и дланите ми се изпотиха. Уил не ме беше подготвил за това. Мислила си бях, че ще се отегча. През живота си не бях чувала по-красиво нещо. И тласкаше въображението ми към неочаквани неща; докато седях, в съзнанието ми нахлуха картини и образи, за които не се бях сещала от години; заливаха ме забраве-ни емоции, раждаха се нови мисли и идеи, сякаш сетивата

ми разкриваха неподозиран потенциал. Дойде ми малко в повече, но не исках да спира. Исках да остана вечно така.

Погледнах крадешком към Уил.Беше унесен, потънал в своя собствен свят.Извърнах се, изведнъж ме достраша да

го гледам.Достраша ме от това, което може би чувстваше, от дълбочината на загубата му,от степента на страховете му.Животът на Уил Трейнър бе толкова различен от моя.

Коя бях аз да му казвам как да живее? Приятелят на Уил бе оставил бележка, с която ни кане-ше да се отбием зад кулисите след концерта, но Уил не пожела. Подканих го веднъж, ала видях стиснатата му челюст и разбрах, че няма да се съгласи. Не го винях.Пом-нех как го бяха гледали бившите му колеги - със смесица от съжаление, погнуса и долавящо се дълбоко облекчение, че са пощадени от този удар на съдбата. Подозирах, че той можеше да преглътне само определен брой подобни срещи.

Изчакахме залата да се изпразни. Изведох го навън, влязохме в асансьора за паркинга и го качих в колата без произшествия. Не говорех много: музиката още ехтеше в главата ми и не исках да я загубя. Продължих да мисля за нея и как приятелят на Уил изглеждаше напълно потънал в това, което свиреше. Не знаех, че музиката може да отключи разни неща у теб, че може да те пренесе някъде, където и композиторът не си е представял. Оставяше отпечатък във въздуха наоколо, сякаш продължавах да я нося със себе си. За известно време, докато седяхме сред публиката в залата, напълно бях забравила, че Уил е до мен.

Спряхме на алеята, водеща към пристройката. Замъкът се извисяваше над крепостната стена, огрян от пълната луна, загледан спокойно към града от върха на хълма.

- Значи не си от хората, които харесват класическа музика?

Надзърнах в огледалото за обратно виждане.Уил се

усмихваше.

- Изобщо не ми достави удоволствие.

- Личеше си.

- И най-вече онази част в края, когато свиреше само

цигулката.

- Видях, че не ти хареса. Всъщност мисля ,че сълзите

в очите ти се появиха от скука.

Ухилих се.

- Много беше хубаво - признах аз. - Не знам дали ще харесвам всякаква класическа музика, но тази беше неве-

роятна. - Потърках носа си. - Благодаря. Благодаря ти за концерта.