Аз преди теб

Играчките му, които се бяха търкаляли на пода в дневната, откакто проходи, сега бяха прибрани в кашони.В бюфета не се виждаха опаковки с шоколадов корнфлейк или ку-тийки със сок. Мама вече нямаше причина да ходи до училището в 3,15 следобед, нямаше с кого да си бъбри по краткия път до вкъщи.Това бе единственото време, което прекарваше навън.

Сега изобщо не излизаше, като се из-ключи седмичното пазаруване в супермаркета с татко. Три дни се носи из къщи с отнесен поглед после започ-на пролетно почистване с настървение, което изплаши дори дядо. Той протестираше с фъфлеща уста, когато тя се опит-ваше да обере с прахосмукачката под стола му или прокарваше четката за прах по раменете му. Трина беше казала, че няма да се връща у дома първите няколко седмици, за да даде време на Томас да свикне. Звънеше всяка вечер и мама разговаряше с тях, а после половин час плачеше в спалнята си.

— Напоследък постоянно работиш до късно. Почти не се виждаме.

- Е, а ти вечно тренираш. А и парите за допълнителното работно време са добри.

Нямаше какво да отговори на това.

Печелех повече, отколкото бях печелила през целия си живот досега. Удвоих сумата, която давах на родителите си, всеки месец заделях по нещо в спестовната си сметка, и пак ми оставаха повече пари, отколкото можех да похар-ча. Това донякъде се дължеше на обстоятелството, че с тези допълнителни часове просто не бях извън Гранта Хаус, докато магазините работеха. Другата причина бе, че прос-то нямах особено желание да харча. Започнала бях да прекарвам свободните си часове в библиотека, търсех

разни неща в интернет.

Компютърът ми разкриваше цял един свят, пласт след

пласт, и вече ми действаше като неустоимия зов на сирена. Всичко бе тръгнало от благодарственото писмо.Два дни

след концерта казах на Уил, че е добре да благодарим пис-

мено на неговия приятел цигуларя.

- Купих му хубава картичка по пътя насам - обясних. Само ми кажи какво искаш да напиша. Дори съм взела най-хубавата си химикалка. - Не мисля, че е добра идея - каза Уил. - Какво?

- Чу ме.

- Не е добра идея? Човекът ни осигури най-хубавите места. Ти самият каза, че е било фантастично. Най-малкото което можеш да направиш, е да му благодариш.

Челюстта на Уил бе стисната непреклонно.

Оставих химикалката си.

- Или толкова си свикнал хората да ти дават разни неща, че не намираш за нужно да благодариш?

- Нямаш представа какво е да разчиташ на някого дру-гиго да записва думите ти, Кларк. Изразът „от името на” е… унизителен.

- Нима? Е, по-добре е, отколкото едно голямо нищо. -Свих вежди. -Аз обаче ще му благодаря. Няма да споменавам името ти, щом предпочиташ да се държиш като задник.

Написах картичката и я пуснах. Повече не проговорих за нея. Но същата вечер, когато думите на Уил още продължаваха да звучат в главата ми, неочаквано и за мен самата свих към библиотеката и издебвайки свободен ком-пютър, влязох в интернет. Проверих дали има някакви устройства, с чиято помощ Уил да може да пише сам. След час бях открила три: софтуер, който разпознава гласа; друг, който се задейства чрез мигане; и както бе споменала и сестра ми - устройство, което Уил можеше да носи на

главата си.

За последното той беше против, както и очаквах, но се съгласи, че софтуерът с разпознаването на гласа може да му свърши работа, и след седмица, с помощта на Нейтън, успяхме да го инсталираме. Закрепихме компютърния процесор върху количката на Уил и той вече не се нужда-

ше от някого, който да пише вместо него. Отначало мал-ко се смущаваше, но след като го посъветвах да започва

всичко с: „Ще ти продиктувам едно писмо госпожице Кларк”, се отпусна.

Дори госпожа Трейнър не намери от какво да се оплаче. - Ако има и друго оборудване, което би могъл да из-ползва - каза тя, все още със стиснати устни, сякаш не можеше да повярва, че наистина е нещо добро,- уведоми ни. - Погледна нервно Уил, да не би да реши да го изтръг-не с челюсти.

Три дни по-късно, тъкмо когато тръгвах за работа, пощальонът ми връчи писмо. Отворих го в автобуса, мислейки, че сигурно е подранила картичка за рождения ми да? от някой далечен роднина. На нея бе напечатано:

“Скъпа Кларк,

Искам да ти кажа, че не съм чак такъв егоистичен задник. И че оценявам усилията ти.

Благодаря ти. Уил.”

Засмях се толкова силно, че шофьорът на автобуса ме попита дали не съм спечелила от лотарията.

След толкова години, прекарани в „кибритената кутийка”, когато окачвах дрехите си на стойка отвън в коридора, спалнята на Трина ми се стори просторна като палат.Пър-вата нощ не спирах да се въртя из нея с протегнати ръце, наслаждавайки се на факта, че не докосвам и двете стени едновременно. Отидох в магазина „Направи си сам” и купих боя и нови щори, както и нова нощна лампа и няколко лавици, които сглобих сама. Не че много ме бива в тия неща; просто исках да видя дали ще се справя.