Аз преди теб

Заех се да освежа стаята, боядисвах по един час вечер, след като се приберях от Гранта Хаус, и в края на седми-цата дори татко трябваше да признае, че съм свършила добра работа. Огледа нововъведенията, попипа щорите, които бях окачила сама, и ме потупа по рамото. - Родена си за тая работа, Лу.

Купих нов плик за юргана, килимче и две-три декора-тивни възглавници - в случай че някой се отбие и поиска да се облегне на тях. Никой не го направи, разбира се. Календарът бе окачен върху новата врата. Никой не го виждаше, освен мен. И без това само аз знаех какво означава.

Малко ми беше съвестно, че щом сложихме сгъваемото легло на Томас до това на Трина в „кибритената кутийка”, на практика не остана свободно място, но се успокоявах с мисълта, че те всъщност вече не живеят тук. А в стаичката щяха само да преспиват. Безсмислено беше по-голямата стая да стои празна седмици наред.

Ходех на работа всеки ден и умувах къде другаде да заведа Уил. Нямах цялостен план, просто всеки ден си поставях за цел да го извеждам навън и да се опитвам да го разведрявам. Имаше дни, в които крайниците му горяха или го поваляше някаква инфекция и лежеше отпаднал и трескав в леглото. Те бяха по-трудни от останалите. Но през добрите дни няколко пъти успях да го изведа на слънце. Сега знаех, че едно от нещата, които Уил мрази най-много, е да го съжаляват непознати, затова го карах с ко-лата до красиви местности наблизо, където можехме да бъдем само двамата за около час. Правех пикници и седях-

ме сред природата, наслаждавахме се на бриза и на това, че не сме в пристройката.

- Приятелят ми иска да се запознае с теб - обявих един следобед, докато му подавах залъци от сандвича с кашка-вал и кисели краставички.

Бях го откарала на десетина километра извън града, на един хълм, откъдето се виждаше замъкът в отсрещния край на долината - деляха ни поля, в които кротко пасяха агнета.

- Защо?

- Иска да знае с кого прекарвам вечерите си. Странно, но това му се стори доста забавно.

- И родителите ми също.

- Безпокоя се, когато някое момиче каже, че иска да ме запознае с родителите си. Как е майка ти впрочем?

- Все така.

- Работата на баща ти? Някаква промяна?

- Не. Другата седмица, така са му казали. Както и да е. Попитаха ме дали не искам да те поканя на рождения си ден в петък. Няма да е нищо специално. Само семейството. Но не се притеснявай… Казах им, че няма да искаш.

- Кой казва, че няма да искам?

- Ти мразиш непознати. Не обичаш да се храниш пред хора. И не обичаш да слушаш за приятеля ми. Не съм толкова тъпа, че да не го виждам.

Уил вече ми беше ясен. Най-добрият начин да го накараш да направи нещо бе да кажеш, че сигурно няма да иска. В него имаше нещо упорито и своенравно, което отказваше да се предаде.

Известно време беше зает със сандвича.

- Не. Ще дойда на рождения ти ден. Ако не друго, поне майка ти ще има за какво да мисли.

- Наистина ли? О, божичко, ще се юрне да чисти oщe

тази вечер, като разбере.

- Сигурна ли си, че е биологичната ти майка? Не тряб-ва ли да съществува някакво генетично сходство? Сандвич, ако обичаш, Кларк. И повече кисели краставички на след-

ващата хапка.

Бях се пошегувала само наполовина. Мама направо по-щуря при мисълта, че ще има гост квадриплегик.Хвана се за главата и веднага след това се зае да преподрежда не-щата върху скрина, сякаш щеше да пристигне след минута.

- Ами ако поиска да иде до тоалетната? Долу нямаме тоалетна. Татко ти не може да го качи горе самичък.Аз бих могла да помогна… но не знам как точно да го държа.

Дали Патрик ще се съгласи?

- Не е нужно да се притесняваш за тия неща.Наистина.

- Ами храната му? Трябва ли да е пасирана? Има ли нещо, което не може да яде? - Не, просто някой трябва да му я подава в устата.

- Кой ще го прави?

- Аз.Успокой се, мамо. Той е приятен. Ще ти хареса.

И тъй, беше уредено. Нейтън щеше да вземе Уил и да го докара, а два часа по-късно щеше да го върне у дома и да се погрижи за вечерния му тоалет. Аз бях предложила услугите си, но и двамата настояха да „отпусна” малко на

рождения си ден. Явно не познаваха родителите ми. Точно в седем и половина отворих вратата и видях Уил и Нейтън на предната веранда. Уил беше облякъл официалната си риза и сако. Не знаех дали да се радвам, че си е направил труда, или да се тревожа, че сега мама ще прека-ра първите два часа от вечерта, питайки се дали е облечена достатъчно официално.

- Здравейте.

Татко се показа в коридора зад мен.

- Наред ли е рампата, момчета? - Целия следобед беше ковал дървена рампа за стълбите отвън.

Нейтън повдигна внимателно количката и я вкара в тясното ни антре.

- Добра е - отвърна, щом затворих вратата след него. - Дори много добра. В болниците са къде по-зле.

- Бърнард Кларк. - Татко протегна ръка и се здрависа с Нейтън. Подаде я на Уил, но се усети и я дръпна рязко,

изчервявайки се от смущение.- Бърнард. Съжалявам, ъъъ… не знам как да поздравя човек, който… Не мога да ви стис-

на…-сконфузи се той.

- Един поклон е достатъчен. Татко го изгледа недоумяващо, после осъзна, че Уил се шегува, и се изсмя силно, с видимо облекчение.