Бар „Последен шанс“

Започна се тази сутрин, когато ягодовият дезодорант за кола я накара да си мисли за желирани бонбони. Обзе я свирепо желание да спре пред будката за сладкиши и да изкупи цялата стока. После, когато се качи на магистралата, изпита почти неудържим копнеж да оближе собствената си кожа, която ухаеше на кокосов сладолед. Ароматът направо подлуди, но накрая си спомни, че сутринта се бе намазала с кокосов лосион за тяло. След като пристигна в службата, затормози я мисълта за огромна лимонова торта. Струваше й се, че цялата сграда мирише на лимон. Зачуди се дали не откача, но Рави я успокои, като й обясни, че препаратът за чистене на плочките е с аромат на лимон.

— Откъде идва миризмата на бадеми? — попита Рави.

Тара посочи Евелин и Теди. Рави отиде при тях и започна да ги души.

— Какво правиш? — учуди се Теди.

— Проверявам ви вместо Тара. Някой от вас да има бадемов парфюм? Или сапун?

— Тази сутрин си измих косата с бадемов шампоан — изненадано отговори Евелин.

— Няма да е лошо да използваш друг шампоан, докато Тара не се откаже от диетата си — посъветва я Рави. — Нещо, което не става за ядене.

— Разбира се — кимна Евелин и изгледа Тара със съчувствие. — Евкалиптът върши ли работа?

— Съжалявам — засрамено отвърна тя. — Не обръщай внимание на Рави.

Мислите за храна продължиха да я измъчват. По-късно, когато двамата с Рави отидоха на обедната си обиколка по магазините, едва успя да се разсее с новите трайни червила на „Клиник“. И то достатъчно, за да си купи две различни. Но когато излязоха обратно на улицата, ярките светлини на светофара й заприличаха на огромни плодови бонбони и Рави с мъка я удържа да не се втурне да ги оближе.

— Ще ти купя една палачинка — мило й предложи той.

Тара поклати глава.

— Снощи изхабих всичките си калории за седмицата. Майло е виновен. След кръчмата ни накара да отидем на виетнамски ресторант. Има огромно желание да опита всичко, което Лондон предлага.

— Би трябвало да хапнеш нещо — посъветва я приятелски Рави. — Сега, когато Финтан е болен, никак не ти е леко.

— Животът трябва да продължи.

— Много си строга към себе си.

— Не съм. Нервите ми са скапани. Благодарение на Томас и Финтан съм пълна развалина.

— Как вървят нещата с Томас?

— Кошмарно! Не разбирам защо, но едва успяваме да се държим цивилизовано един с друг. И непрестанно имам чувството, че ще се случи нещо ужасно.

— Вероятно си мислиш за Финтан.

— Всъщност не — призна тя. — Или поне не само за него. А това ме кара да се чувствам още по-зле. Как мога да се тревожа за гаджето си, когато най-добрият ми приятел е тежко болен? Но работата е там, че макар Финтан да изглежда зловещо, все пак му остават още осем месеца лечение, така че може и да се оправи. А тъй като болестта му не се влошава, нещата изглеждат… ами… не точно нормални, но започнах да свиквам. Кетрин разсъждава по същия начин. Лив твърди, че това е техника за оцеляване, защото никой не може да живее в постоянен ужас. Трябва да нормализираш ненормалното.

— Странно нещо сте вие, момичетата. Защо всичко при вас е толкова сложно?

— Господи! Ще полудея!

Внезапно Тара застина насред улицата и блокира пътя на минувачите, които преглъщаха ругатните си, щом видеха отчаяната й физиономия.

— Представи си само, че Финтан не оздравее. Ужас! Струва ми се повече от страшно.

— Имаш нужда от едно питие — Рави я хвана под ръка и я вкара в най-близката кръчма, където й купи джин с тоник. — Настроението му подобри ли се, откакто се прибра от болницата?

— Не — отговори Тара, като отпи голяма глътка и въздъхна облекчено. — Благодаря ти, Рави, спаси ми живота. Не, Финтан се държи ужасно. Чувал си разни истории за хора, чийто живот разцъфва пред лицето на смъртта. Е, с Финтан не е така. Откакто се прибра у дома, се държи като разглезен келеш. Разбира се, не го виня, тъй като едва не умря, когато косата му окапа. Чувства се ужасно, защото химиотерапията почти унищожи белите му кръвни телца. И е ядосан и уплашен. Но е трудно да си мил с него през цялото време.

Тя се завъртя към Рави със сълзи в очите.

— Понякога ми се иска да го ударя, защото и аз съм ядосана и уплашена. И се чувствам адски виновна.

Рави я потупа мило по ръката.

— Убеден съм, че чувствата ти са напълно нормални.

Всъщност нямаше представа за какво става дума, но искаше да я утеши.

— Още един джин? — попита той с надежда, макар че Тара едва бе отпила от първия. — Сигурен съм, че връзката на Кетрин с онзи тип от службата й ще развесели Финтан.

— Дано! Аз никога няма да успея да изпълня молбата му. Това е една от причините да съм толкова ядосана и уплашена.

— Никога не знаеш какво можеш да направиш, докато не опиташ.

— Знам! Никога не съм била толкова убедена в нещо. Не мога да оставя Томас.

— Но ти самата каза, че нещата с него не вървят.

— Да, но… това е само временно. Ревнува ме от Финтан, а напрежението ме кара да се тъпча и… Не се тревожи. Скоро всичко ще се оправи.

— Надявам се — искрено отвърна Рави. — Доста ти се струпа на главата.

— Лошото е, че полудявам, когато си помисля за храна.

— Отпусни се.