Бар „Последен шанс“

Той не й обърна внимание, а продължи да шепне на Лив.

— Какво ще пиеш? — повтори Кетрин по-високо.

На четвъртия път Майло я изгледа объркано и каза:

— Съжалявам, попита ли ме нещо?

— Изглежда, че двете ще се забавляваме сами тази вечер — каза Тара на Кетрин.

След малко им поднесоха напитките и Тара започна кръстосания си разпит.

— Отчаяна ли си заради Джо?

— Всъщност не се чувствам толкова зле — отговори Кетрин.

— И да се чувстваше, пак нямаше да ми кажеш — тъжно отбеляза Тара. — Никога нищо не споделяш.

— Не, наистина нямам проблеми — настоя Кетрин. — Неприятно ми е, че не ме иска, но постъпих добре. Проявих смелост и рискувах.

— Казваш го само за да напусна Томас — изсумтя Тара и дръпна силно от цигарата си. — Подъл номер. Изпълняваш молбата на Финтан, за да ми покажеш каква смотана страхливка съм.

— Не е така — отрече Кетрин. — Чакай малко да ти обясня. Помниш ли как се опитвахме да си представим, че ни остават само шест месеца живот?

Тара потръпна.

— Чувството, че трябва да изживеем пълноценно малкото, което ни остава? — напомни й Кетрин. — Идеята, че имаме само една възможност?

— Животът не е генерална репетиция. Ще бъдем мъртви достатъчно дълго.

— Точно така! Това е…

— Не забеляза ли иронията ми? — прекъсна я Тара.

— А, проявяваш сарказъм? Е, както и да е. Сега чувствам, че съм жива. И се радвам за това.

— Но ти винаги си толкова цинична — изхленчи безпомощно Тара. — Готин мъж те е отхвърлил. Всяка нормална жена би поискала да умре при подобни обстоятелства.

— Човек никога не знае — многозначително отвърна Кетрин. — Може пък да срещна друг мъж.

— Но… — обърка се Тара.

— Като този например — усмихна се Кетрин, като сръга Тара и насочи вниманието й към хубавия блондин, облегнат на бара.

Тара прикова очи в него точно когато той се усмихна широко на Кетрин. После се обърна към приятелката си. Вместо да го удостои с поглед първа степен (ледено пренебрежение) или дори втора (ледено пренебрежение, съчетано с враждебност), Кетрин му се усмихваше лъчезарно.

Внезапно Тара осъзна истината и остана зашеметена. Кетрин не отвръщаше на усмивката на хубавеца. Тя се бе усмихнала първа.

Какво ставаше? Тази вечер Кетрин не приличаше на себе си. Напомняше на Тара на някого. На кого ли? Аха! Нещата неочаквано си дойдоха на мястото. Кетрин приличаше на майка си.

В четвъртък Кетрин отиде на работа с лек махмурлук, готова да се наслаждава на живота си, макар и без Джо Рот. Разбира се, беше леко разочарована, но и странно убедена, че всичко ще е наред.

Работата я отвлече от мислите й за доста време, но внезапно се появи неудържимо желание да види Джо. Кетрин прикова очи в монитора си и устоя. Но копнежът я измъчваше и накрая реши, че няма смисъл да се бори с него. Завъртя леко глава и си позволи да погледне Джо с крайчеца на окото.

Бузите й запламтяха, когато забеляза, че и той я гледа. После Джо й се усмихна. Широко, интимно, многозначително.

На какво се хилеше?

Кетрин завъртя глава обратно към монитора. В горното ляво ъгълче мигаше малък бял плик. Имаше поща.

От Джо.

Глава 52

Джо каза на Кетрин, че ще си помисли за поканата й. Той бе човек, който държеше на думата си, и наистина си помисли.

След като Кетрин го отхвърли с намеците си за сексуален тормоз, той потисна чувствата си към нея, тъй като бе реалност. Но не ги заля с киселината на огорчението, за да корозират в нещо грозно и изопачено. Макар и избледнели, чувствата му бяха напълно запазени и готови да се възродят отново.

Не само искаше да излезе с Кетрин, но и да я заведе на много специално място.

Вълшебно място. Незабравимо. За дай покаже колко държи на нея. Но къде? Страхотна вечеря? Полет с балон? Уикенд в романтичен хотел? В Рейкявик? В Барселона?

Нужно му бе най-доброто.

През целия уикенд напрягаше мозъка си, но не измисли нищо. В понеделник и вторник също не му дойде вдъхновение.

Внезапно в сряда се сети. Всичко му се изясни за миг. Вече знаеше как трябва да действа с жена от калибъра на Кетрин.

Но как да го постигне? Щеше ли да успее за следващата събота? Подобно нещо отнемаше месеци, дори членовете чакаха поне осем седмици. Осъзна, че има нужда от помощта на приятеля си Роб. Нямаше да се справи сам. Вечерта се отби в апартамента му, защото подобна важна задача изискваше лично посещение.

— Срещнах едно момиче — започна Джо.

— Знам.

— Не, друго.

— По дяволите!

— Казва се Кетрин и много държа на нея.

— Браво на теб!

— Трябва да направиш върховна саможертва.

Роб го изгледа несигурно.

— Какво имаш предвид?

— Събота…

— Събота!

Невъзможно бе Джо да се надява…

— Събота — повтори Джо решително.

— Не, приятелю — изхленчи Роб. — Няма начин. Не ме моли да го правя. Не искам да те обидя, като ти откажа.

— И аз не искам да ти забия кроше в носа.

— Така значи, а?

— Отчаян съм.

— Приятели сме от доста време. Не вярвах, че можеш да постъпиш така с мен.

— Съжалявам, но нямам избор.

— Коя е тази жена? Памела Андерсън ли?

— По-готина. Е, какво ще кажеш? Да? Или да?

— Не можеш ли да я заведеш някъде другаде?

— Не. Само най-доброто за Кетрин. Хайде, Роб! Ще ти се реванширам. Ще ти платя колкото поискаш.