Бар „Последен шанс“

— По-късно е по-добре — успокои я Сандро. — Тогава ще знаем повече.

— Значи… — задави се Тара. — Значи има нещо?

— Да.

— Добро или лошо?

— О, Тара — въздъхна Сандро.

— Но…

— Ще се видим по-късно — твърдо каза той и затвори.

Офисът на Кетрин не й беше на път, но Тара настоя да мине да я вземе, за да идат заедно в апартамента на Финтан в Нотинг Хил. Кетрин се качи в мърлявия Фолксваген и седна върху гащите за бърсане на прозорци, без изобщо да забележи. Потеглиха мълчаливо. Беше мразовита октомврийска вечер и парното в колата не работеше, но и двете се потяха.

— Миналата седмица Финтан имаше буца на врата — тихо каза Тара, засрамена, че тогава не бе приела нещата сериозно. — Мисля, че това продължава от доста време, Кетрин. Съжалявам, ако те шокирам.

— Не съм шокирана — рязко отвърна Кетрин.

— Как така? — учуди се Тара. — Знаеше ли?

— Разбира се — вбесено отговори Кетрин. — Финтан си изгуби апетита, отслабна и непрестанно имаше болки къде ли не. Всички тези дрънканици за бяс, антракс и бери-бери…

— Аз ли бях единствената, която не знаеше? — ужаси се Тара. — Само аз ли не виждах?

Най-после стигнаха до улицата на Финтан. Тара паркира и изскочи от колата. Нямаше търпение да го види.

— Хайде! — извика тя и се затича по стълбите.

Но точно преди да звънне, се вцепени. Вече въобще не й се искаше да го вижда. Единственото й желание бе да избяга оттук.

— О, Тара! — въздъхна Кетрин, като я хвана за ръката и я стисна силно.

Как бе възможно някой да отслабне толкова много за нула време?

Само за една седмица лицето на Финтан сякаш се бе смалило. Имаше нещо странно, помисли си Кетрин. Зъбите му! Изглеждаха прекалено големи. Също като на старец, чиято уста е станала прекалено малка за ченето му.

Под ухото му имаше зловеща буца с размера на яйце. Покриваше я плътна бяла превръзка, от двете страни на която стърчеше памук.

Тара се вторачи ужасено в нея.

— Каза ми, че буцата е изчезнала — не можа да се сдържи тя.

— Излъгах — небрежно отвърна Финтан.

Сандро се мотаеше мрачно наоколо и сякаш изсмукваше целия кислород от стаята. Държеше се като ядосан човек, но Финтан изглеждаше странно спокоен.

— Сядайте, сядайте — покани ги той. — Сандро ще поднесе напитките. Имам добра и лоша новина. Коя искате да чуете първо?

— Добрата — извика Тара.

Бездруго вече знаеха лошата.

— Права си. Добрата новина — заяви весело Финтан — е, че ми направиха няколко теста за СПИН и всичките излязоха негативни.

— Негативни? — промълви Тара. — Отрицателни? Значи… значи нямаш СПИН?

— Нямам.

— И няма да се разболееш от СПИН?

— Ще направя всичко възможно да не се разболея.

— О, Господи! — радостно възкликна Тара. — Не мога да повярвам! Толкова се страхувах, че си отиваш! Това е прекрасна новина! — скочи тя и прегърна Финтан. — Няма да умреш!

— Е, чухме добрата новина — каза Кетрин с измъчен глас. — Каква е лошата?

Всички се вторачиха във Финтан.

— Лошата новина е, че имам интересно заболяване, познато като болестта на Ходжкин.

Кетрин пребледня като призрак.

— Това пък какво е, по дяволите? — попита Тара.

— Знам какво е — отговори Кетрин.

— Проблеми с лимфната система — прекъсна я Финтан.

— Рак — добави тихо Кетрин.

Глава 31

След думите на Кетрин настъпи зловещо мълчание.

— Наистина ли? — попита Тара ужасено.

— Кетрин е права — потвърди Финтан.

За миг Тара намрази приятелката си. Защо не сгрешеше поне веднъж?

— Как могат да са сигурни, без да са ти правили биопсия? — попита Тара, като се насили гласът й да прозвучи презрително. Не бе съвсем сигурна какво точно е биопсия, но искаше да си запази поне малко надежда.

— Тара, правиха ми биопсия — засмя се Финтан. — Защо според теб е тази превръзка на врата ми?

— Мислех, че пак си се опитвал да се самоубиеш — едва успя да се усмихне тя. — Искаш да кажеш, че миналата седмица си минал през всички изследвания сам? Това е най-тьжното нещо, което някога съм чувала.

— Случи се адски бързо — сви рамене Финтан. — Говоря си с доктора за буцата на врата ми и в следващия миг ме натоварват на количка и ме вкарват в операционната. И преди да се усетя, вече лежа на масата, при това без упойка, а те изтръгват някакъв лимфен възел от мен. После ме зашиха и изпратиха възела в лабораторията. Пълна лудница, скъпи мои! Сигурно съм бил в шок — продължи замаяно той. — След това ми направиха безброй кръвни проби, а днес ме извикаха и ми съобщиха, че съм болен от рак.

Кетрин заговори за пръв път след диагнозата си.

— И какво е положението? — попита тя, като се насили да прозвучи спокойно. — В самото начало ли го хванаха?

— Не знам — отговори Финтан. — Има различни видове БХ.

— БХ? — учуди се Тара.

— Болест на Ходжкин.

Господи! Финтан вече говореше като болен човек.

— Сигурни са, че заболяването е плъзнало по възлите на врата ми, но трябва да направят още изследвания, за да видят дали се е разпространило и другаде.

— Къде например? — попита Тара.

— Гърдите. Костния мозък. Вътрешните органи. Ако е само в лимфните възли, нямам никакви проблеми. Малко химиотерапия и ще се оправя.

— А ако го има и другаде?

— Може да се лекува — обади се Сандро. — Където и да е, може да се лекува.