Бялата стока

— Не играе тенис като упоен човек, Кат. Момичето ми изглежда съвсем нормално. Или най-малкото толкова нормално, колкото човек може да е на място като това. Тя изглежда доста доволна, че е със Стан.

— Направил й е нещо — каза упорито Кат. — Трябва да намеря начин да я измъкна оттук.

Мег спря и се обърна към него.

— Кат! Изслушай ме.

— Добре — спря се той.

— Може би не си откачен. Може би това момиче е дъщеря ти.

— Е, благодаря поне за това.

Мег продължи:

— Но тя не е вече твоята дъщеря — това трябва да ти бъде ясно.

— Какво говориш? Искаш да кажеш, че след като вече не е същата, аз трябва да забравя за нея?

— He. He искам да кажа това. Знам, че ще се опиташ да я измъкнеш оттук.

— За това си права.

— Но трябва да осъзнаеш нещо.

— Какво? — запита той.

— Тя няма да иска.

30.

Кат седя вцепенено по време на следобедните уроци на тема „Създаване на мрежа за продажба на кокаин в откупена територия“. Намираше се тук вече двадесет и четири часа и не беше стигнал доникъде. Да. Знаеше къде живее Джинкс, но се оказа, че това може би е най-добре охраняваното място — всъщност

единственото

сигурно място. С изключение на фабриката в лагера беше достатъчно лесно да се види всичко и никой не питаше никого къде отива. Принс и хората му, изглежда, се считаха за неуязвими поради отдалечеността им и след като бяха проверили всеки, който се намираше тук, бяха достатъчно надменни, за да не подозират никого.

Лекцията свърши и Кат се върна във вилата. Мег беше на друга лекция и все още я нямаше. Температурата отвън беше замайваща, а влагата правеше нещата още по-лоши. Кат обу банските си и тръгна към басейна. Там имаше шест души, които бяха насядали по масите и пиеха напитки. Между тях беше Дел, когото виждаше за първи път от миналата вечер. Кат преплува две дължини, седна на ръба на басейна и започна да чака. Скоро Дел дойде и седна до него.

— Опитах се да разговарям с Джинкс снощи — каза той. — Тя се престори, че не ме познава и дори, че не разбира какво говоря.

— Зная. Имам същия проблем. Не зная дали се преструва.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би не е с всичкия си. Може би това, през което е преминала, е било толкова ужасно, че просто е блокирала.

Дел стисна челюстта си и за момент не каза нищо.

— Ти сериозно ли говореше снощи? — запита той накрая. — За нападението и за отмъкването на Джинкс.

— Да. Съвсем.

— Добре. Няма да ти преча.

— Ами милионът? — запита Кат.

— Мислих за това и смятам, че мога да си го възвърна, когато започне нападението, е, може би и нещо повече.

— Дел, лудост е да се опитваш. И без да предприемаме разни глупости, ще бъде достатъчно трудно да се спасим от войниците.

— Не ми разправяй какво е глупаво — промълви Дел през зъби. — Мога да се грижа за себе си.

— Както кажеш — отговори Кат. Трябваше да се старае да не предизвиква повече конфликти с Дел. — Само запомни — скрий се някъде, докато премине стрелбата, а след това се предай. Кажи им кой си и обясни, че си бил тук, за да ми помагаш. Ако аз не се измъкна, питай за човек на име Бари Хеджър. Той е важна личност в посолството в Богота.

— Това кога ще стане?

— Не съм сигурен, но ако чуеш хеликоптери, значи е започнало.

— Ясно — каза Дел и понечи да стане, но Кат го задържа.

— Слушай, когато всичко това свърши и ако се измъкнем живи, искам да поговорим и да се опитаме да намерим общ език.

За момент Дел изглеждаше несигурен и уязвим. След това се изправи и се отдалечи.

Кат се върна във вилата. Мег беше легнала и си вееше с ветрило.

— Какво ново? — запита тя.

Кат седна на леглото до нея.

— Засега не можем да постигнем нищо.

Мег се изправи и се облегна на лакът.

— Какво искаш да кажеш? Аз мисля, че се справяме добре. Намерихме Джинкс, знаем къде живее, а и аз имам една великолепна видеокасета — каза тя и потупа голямата си дамска чанта, която беше поставена на леглото до нея и в която имаше миниатюрна камера. — Записах целия разговор с Принс по време на закуската след тениса. Ще бъде невероятно в ефира. Сега искам само няколко снимки на приближаващите се хеликоптери.

— Извинявай. Не исках да кажа, че не сме стигнали донякъде, а че просто няма докъде да стигнем. Няма да можем да накараме Джинкс да излезе от къщата. Мисля, че ще трябва да предприемем по-преки действия.

— Какво имаш предвид?

— Мисля, че е време да включа транзистора и да повикам войските. Утре призори ще изляза да потичам. Ще ида до пистата и ще оставя транзистора там. След това трябва да се разположим до голямата къща. Когато чуем първия хеликоптер, ще изтичаме в стаите на Принс, ще се заключим вътре заедно с него и Джинкс, докато стрелбата премине. Какво мислиш?

— Стаите му ще бъдат охранявани.

— Ако е необходимо, ще си пробием път със стрелба, но разчитам на теб да ги уговориш да ни пуснат да влезем.

— Е, мисля, че ще имам достатъчно добър изглед от прозорците на Принс, нали?

Кат се усмихна.

— Предполагам.