Бунтовници

рамо до рамо през овощната градина - Маркъс имаше също­

После ме целува, а аз имам чувството, че се разпадам,

то изражение, когато премълчаваше нещо от нея.

като се почва от най-потайните кътчета в душата ми.

Дали Тобиас е наследил т о в а изражение от баща си? Или

Той си мисли, че ще остана тук, а аз се обръщам срещу него,

при него то значи различно нещо?

съдействайки на баща му, когото т о й ненавижда. Тази лъжа

- Ти си в моята атакуваща група - казва. - Надявам се да

е най-страшната от всички, които съм изричала. И никога

нямаш нищо против. Трябва да проправим пътя до кон­

няма да успея да я поправя.

тролните зали.

Извръщам се към прозореца, когато т о й ме пуска, защо­

Атаката. Ако участвам в нея, няма да мога да издиря ин­

то се страхувам, че ще долови накъсаното ми дишане.

формацията, която Джанийн е откраднала от Аскетите.

Ще трябва да избирам между едното и другото.

Според Тобиас е по-важно да си разчистим сметките с

Ерудитите, отколкото да открием истината. Сигурно

щеше да има право, ако не беше обещал на безкастовите

контрол над цялата база данни на Ерудитите. Така обаче

не ми оставя избор. Трябва да помогна на Маркъс, ако има

дори малка вероятност да казва истината. И да се изправя

срещу хората, които са ми най-скъпи.

А точно сега се налага и да лъжа.

Сплитам пръсти.

- Какво има? - пита т о й .

- Още не мога да стрелям. - Вдигам очи към него. - А и

след онова, което стана в централата на Ерудитите... -

прочиствам гърлото си. - Вече не ми се струва толкова

привлекателно да рискувам живота си.

- Трие. - Той погалва бузата ми с върховете на пръстите

си. - Няма нужда да го правиш.

в а т алени. Виждам ги, когато се нацупя.

- Някой споменавал ли ти е за чудото на изскубаните

вежди? - продължава т я , вдигнала победоносно пинсета.

- Разкарай това далече от мен!

- Дадено - въздъхва т я . - Ще ти сложа и руж, въпреки че

Г Л А В А

не е т в о я т цвят.

Т Р И Д Е С Е Т И Д Е В Е Т А

- Странно, като се има предвид, че т е н ъ т ни е почти

еднакъв.

- Ха-ха - отвръща само т я .

Когато излизаме навън, аз вече имам червени устни, из­

в и т и мигли и съм наконтена с яркочервена рокля. Към въ­

- Готово! Вече съвсем заприлича на някои хапльо, който

трешната страна на коляното ми е прикрепен нож. Всич­

подрънква на банджо - казва Кристина.

ко това обаче е подчинено на строен план.

- Наистина ли?

- Не, всъщност изобщо не е така. Само... Я дай да опра­

- Къде е срещата с Маркъс, Унищожителя на живота? -

вя нещата.

пита Кристина. Вместо червено, тя носи жълтия цвят на

Тя ровичка из чантата си известно време и вади от

Миротворците, който сияе на фона на кожата й.

т а м малка кутия. В нея има различни по големина тубички

Засмивам се.

и кутийки. Сещам се, че т о в а са гримове, но нямам пред­

- Зад централата на Аскетите.

става какво се прави с тях.

Крачим в мрака на уличката. По т о в а време всички

Двете сме в къщата на родителите ми. Това е един­

останали би трябвало да вечерят - предварително съм

ственото място, където бих могла да отида, за да се под­

проверила - но въпреки т о в а носим черни якета, които

готвя. Кристина изобщо не се притеснява да си вре носа из

прикриват дрехите ни на Миротворци, в случай че се на­

всички кътчета. Вече успя да открие два учебника, набута­

тъкнем на някого. По навик прескачам една пукнатина в

ни зад с к р и т - доказателство за наклонностите на Кейлъб

бетонната настилка.

като Ерудит.

- Вие двете, накъде така? - разнася се гласът на Питър.

- Я чакай да изясним нещо. Излиза, че си тръгнала на вой­

Поглеждам през рамо. Той стои на т р о т о а р а зад нас. Чудя

на... с пълна чанта с гримове, така ли?

се от колко ли време ни наблюдава.

- Аха. Реших, че ще им е по-трудно да ме застрелят,

- Защо не вечеряш с т в о я т а група? - отвръщам с въ­

като видят каква приказна хубавица съм - отвръща т я ,

прос.

извивайки вежди. - А сега стой мирно.

- Не ме разпределиха в н и т о една от групите. - Той по­

Сваля капачката на черна тубичка, голяма колкото пръ­

тупва рамото си, което прострелях. - Нали съм ранен.

ста на ръката ми и се оказва, че вътре има нещо червено.

- Да бе, точно така! - обажда се Кристина.

Явно е червило. Тя го плъзга по устните ми, докато не ста­

- Освен това нямам желание да се бия заедно с някаква

шаика безкастови - продължава, а зелените му очи свят­

дължаваме да крачим. Никога не съм харесвала вечерния

кат. - Така че оставам тук.

здрач, защото т о й прави всичко в сектора на Аскетите

- Като същински страхливец - отсича Кристина и сви­

още по-едноцветно, отколкото и без т о в а е. Сега обаче

ва устни с отвращение. - Нека другите да ти оправят ба-

неизменното сиво ми действа успокояващо.

киите, които си забъркал.

- Някои неща ми харесваха, други мразех - отговарям. - А

- Точно така! - отвръща т о й с някаква злонамерена ра­

за някои си дадох сметка чак след като ги загубих.

дост и пляска с ръце. - Приятно умиране!

Стигаме централата на Аскетите - нейната фасада е

После с подсвиркване пресича улицата и тръгва в об­

прост бетонен квадрат, както и всичко останало в сек­

ратна посока.