Бунтовници

всички се държат така, сякаш очакват да ги нападнем?

знам кое е възможно и кое - не. Аз съм Дивергент, а не прос­

- Влязохме през главния вход - казвам бавно и отчетли­

то една от многото. За мен няма такова понятие като

во. - Мислите ли, че щяхме да го направим, ако идвахме с

„безопасност" и мислите ми са заети с нещо много по-го­

лоши намерения?

лямо от т о в а да си играя на семейство с Тобиас. Същото,

Тобиас не ме поглежда, само сключва пръсти на тила.

очевидно, важи и за него.

След секунда и аз правя същото. Войниците на Безстраш­

Фоайето е просторно и добре осветено, с черен мрамо­

ните се скупчват около нас. Един от т я х проверява кра­

рен под, който стига чак до асансьорите. В ограден с бял

чолите на Тобиас, докато друг измъква затъкнатия в кола­

мрамор кръг в центъра е емблемата на Прямите: накло­

на му пистолет. Трети, кръглолико момче с розови бузи, ме

нени везни, символизиращи т е ж е с т т а на истината пред

поглежда гузно.

лъжите. Навсякъде гъмжи от въоръжени Безстрашни.

- Имам нож в задния джоб

- казвам. - Но само смей да ме

Жена войник от Безстрашните, чиято ръка виси на

докоснеш, и ще те накарам да съжаляваш за това.

Той мънка някакво извинение. П р ъ с т и т е му предпазли­

во хващат дръжката на ножа, така че да не ме докоснат.

- Какво става тук? - п и т а Тобиас.

Жената войник се споглежда с останалите.

- Съжалявам - казва, - но ми е наредено да ви арестуваме

Г Л А В А

още с пристигането.

Е Д И Н А Д Е С Е Т А

Наобикалят ни, но не ни слагат белезници, а само ни съ­

провождат до асансьорите. Колкото и да ги питам защо

сме арестувани, никой от т я х не отговаря, н и т о ме по­

глежда. Накрая се предавам и млъквам, също като Тобиас.

Стигаме т р е т о ниво, където ни отвеждат в малка

стая с бял вместо черен мраморен. Няма никакви мебели с

изключение на пейка край отсрещната стена. Всяка каста

има килии, където затварят нарушителите, но никога до­

сега не съм попадала на такова място.

Вратата се затваря зад нас и ключалката щраква. О т ­

ново сме сами.

Тобиас сяда на пейката, челото му е набраздено от бръч­

ки. Аз крача напред-назад пред него. Ако знаеше защо сме

тук, щеше да ми каже, затова не питам. Правя п е т крачки

напред и пет крачки назад, п е т крачки напред и п е т крачки

назад с равномерно темпо, надявайки се това да ми помогне

да разсъждавам трезво.

Щом като Ерудитите не контролират Прямите - а

Едуард ни каза, че е точно така - тогава защо Прямите ни

арестуват? Какво може да сме им сторили?

Щом к а т о Ерудитите не ги контролират, тогава един­

ственото престъпление е да си на тяхна страна. Напра­

вила ли съм нещо, което да се тълкува като подкрепа за

Epygumume? Толкова силно забивам зъби в долната си уст­

Очите му би трябвало да гледат диво, с мрачно пред­

на, че изкривявам лице. Да, направила съм такова нещо. За­

чувствие, като се има предвид къде сме попаднали, но те са

стрелях Уил. И още няколко от Безстрашните. Те бяха под

все така спокойни и тъмни. Пренасят ме на познати мес­

въздействието на симулацията, но може би Прямите не го

т а . Там, където съм в безопасност и по-лесно бих признала,

знаят или не приемат т о в а като основателна причина за

че съм застреляла един от най-добрите си приятели; къде­

убийствата.

то няма да ме е страх как ще ме погледне Тобиас, когато

- Ще се успокоиш ли най-накрая? - обажда се Тобиас. - Из­

разбере какво съм извършила.

нервяш ме така.

Слагам ръка върху неговата.

- Точно т о в а е начинът да се успокоя.

- Само това е - произнасям немощно.

Той се навежда напред, опира лакти на коленете и забива

- Добре, тогава - отвръща т о й . После допира устни до

поглед между носовете на кецовете си.

моите. Стомахът ми се свива на топка от чувството за

- Раната на долната ти устна говори друго.

вина.

Сядам край него, свивам колене към гърдите и ги обгръ­

Вратата се отваря. Влизат няколко души - двама въ­

щам с лявата ръка; дясната виси до т я л о т о ми. Той дъл­

оръжени Прями; по-възрастен тъмнокож мъж

от Прями­

го време не проговаря и ръката ми все по-силно и по-силно

те; жена от Безстрашните, която не познавам. И накрая -

стиска коленете. Имам чувството, че колкото повече се

Джак Канг, представителят на Прямите.

смалявам, толкова no-защитена съм.

Според стандарта на повечето касти е млад за лидер -

- Понякога се тревожа, че ми нямаш достатъчно дове­

само на трийсет и девет. За Безстрашните обаче това не

рие - обажда се накрая т о й .

е от значение. Ерик стана един от техните лидери на се­

- Имам ти доверие - казвам. - Естествено че ти имам

демнайсет. Сигурно затова останалите касти не приемат

доверие. Защо мислиш иначе?

сериозно нашето мнение и решенията ни.

- Струва ми се, че има нещо, което премълчаваш. На теб

Джак освен т о в а е и красавец - с къса черна коса, високи

съм казвал неща... - Той поклаща глава. - На никой друг не

скули и дръпнати като на Тори очи. Въпреки привлекател­

съм говорил за тях. С т е б обаче става нещо, а ти още не

ния му вид, никой не би казал за него, че е чаровен. Сигурно

си ми казала.

защото е Прям, а тяхната каста смята чара за измамен.