Бунтовници

и аз се превърна в роб на симулацията к а т о всички оста­

забележително малка. Какво показва този факт?

нали? Какво би се случило, ако напълно се откъсна от реал­

- Орбитофронталната кора е мозъчният център, свър­

ността?

зан със стремежа към награди. Онези, чието поведение се

Не съм предполагала, че моята личност, цялото ми съ­

характеризира с преследването на някакво възнаграждение,

щество може да бъде сведено до вторичен продукт на мо­

имат добре изразена орбитофронтална кора - обажда се

я т а анатомия. Ами ако аз наистина съм просто човек с

някой. - Което ще рече, че госпожица Прайър не държи по­

по-голяма префронтална кора... и нищо повече?

стъпките й да бъдат възнаградени на всяка цена

- Да - отвръщам. - Изпълни я.

-+ + +

3 Ключова зона на мозъка, к о я т о се намира т о ч н о зад челото. Тя участва в процеса на

социалното Взаимодействие, във взимането на решения, определя много черти от характера

и има отношение към разбирането на другите. - Б.пр.

Двамата с Питър мълчаливо вървим обратно към моя­

своя избор. Това са последиците от него.

та килия. Завиваме наляво и пред нас в другия край на ко­

Той изчезва зад ъгъла. Последното, което виждам, е мяр­

ридора изниква група хора. Това е най-дългият коридор, през

налото се за кратко дуло на пистолета и кръвта от рана­

който сме минавали, но разстоянието се стопява в мига,

та на ухото му, която не съм забелязала досега.

когато го виждам.

В мига, когато Тобиас изчезва, нещо сякаш изсмуква жи­

От двете страни го държат изменници на Безстрашни­

в о т а от мен. Преставам да се съпротивлявам и се оставям

т е , а в тила му е опряно дулото на пистолет.

в ръцете на Питър, който ме блъска към килията. Свличам

Тобиас, по чиято буза се стича кръв и боядисва в червено

се на пода, щом влизам и чакам в р а т а т а да се затвори след

бялата му риза. Тобиас, м о я т приятел Дивергент, заста­

Питър, но т о й се бави.

нал пред п а с т т а на зейналата пещ, в която аз ще изгоря.

- Защо е дошъл тук? - пита.

Ръцете на Питър ме сграбчват за раменете и ме задър­

Поглеждам го бегло.

жат на място.

- Защото е идиот.

- Тобиас - казвам, но то прозвучава по-скоро като изди-

- Така си е.

хание.

Опирам глава на стената.

Изменникът на Безстрашните, опрял пистолет в глава­

- Да не си въобразява, че може да те спаси? - Питър из-

та на Тобиас, го побутва напред. Питър също се опитва да

пръхтява презрително. - Това определено прилича на роде­

ме тласне напред, но краката ми сякаш са вкопани в пода.

но от мозъка на Дървен.

Дойдох тук, за да не умира никой повече. Дойдох тук, за да

- Едва ли - отговарям. Ако Тобиас наистина искаше да

защитя колкото се може повече хора. Дойдох т у к най-вече

ме спаси, т о й първо щеше да обмисли всичко. Щеше да до­

защото исках Тобиас да е в безопасност. Но какъв е смисъ­

веде и други. Нямаше да влети в централата на Ерудитите

лът, щом и т о й е тук? Защо е всичко това?

съвсем сам.

- Какво си направил?! - прошепвам. Той е само на няколко

Сълзи пълнят очите ми и аз не се опитвам да ги преглът­

крачки от мен, но не достатъчно близо, за да ме чуе. Кога­

на. Продължавам да гледам напред, докато накрая всичко се

то минава покрай мен, протяга ръка. Обвива пръсти около

слива пред погледа ми. Само преди няколко дни за нищо на

китката ми и стиска. Стиска, после ме пуска. Очите му са

света не бих се разплакала пред Питър, но вече не ми пука.

кръвясали; целият е бял като платно.

Той е най-незначителният от моите врагове.

- Какво си направил? - този п ъ т въпросът се изтръгва

- Мисля, че е дошъл да умре заедно с мен - казвам и при­

от гърлото ми к а т о ръмжене.

тискам у с т а т а си с ръка, за да заглуша риданието. Ако се

Хвърлям се към него въпреки хватката на Питър и бол­

насиля да дишам, мога да овладея и сълзите. Н и т о ми тряб­

ката, която ми причинява.

ва, н и т о искам да умира заедно с мен. Единственото ми же­

- Какво си направил? - изкрещявам.

лание е т о й да бъде в безопасност. „Ама че идиот", мисля

- Щом ти ще умреш, аз също ще умра. - Тобиас ме по­

си, но т о в а не идва от сърцето ми.

глежда през рамо. - Помолих те да не идваш. Ти направи

- Ама че глупост - възкликва Питър. - И е напълно без-

смислено. Той е само на осемнайсет и лесно ще си намери

друго гадже, когато умреш. Трябва да е голям глупак, щом

не го знае.

Сълзите рукват по бузите ми, отначало парят, после

с т а в а т студени. Затварям очи.

- Ако наистина така мислиш - потискам поредното ри­

Г Л А В А

дание, - тогава глупакът си т и .

Т Р И Д Е С Е Т А

- Е, както и да е.

Подметките му изскърцват, когато ми обръща гръб.

Кани се да си тръгва.

- Чакай! - Поглеждам към размазания силует, неспособна

Някъде бях чела, че плачът не подлежи на научно обясне­

да различа лицето. - Какво ще му правят? Същото като

ние. Единствената цел на сълзите е да овлажняват очите.

на мен ли?