Бунтовници

Свивам вежди. През целия си живот съм се стремяла да

- Боя се, че всичко онова, което баща ти избълва срещу

бъда по-далече от централата на Ерудитите. Татко казва­

Ерудитите, е било в т в о я вреда - нежно казва т я . - Разбира

ше, че ненавижда дори въздуха около нея.

се, че се е случвало да правят и грешки, но и те като всички

- Защо отиваме там?

хора са изтъкани от добро и лошо, а не само от едното

- Те ще ни помогнат.

или само от другото. Какво бихме правили без нашите ле­

Защо спазъм свива стомаха ми, когато мисля за т а т к о ?

кари, учени, преподаватели?

Представям си неговото лице, белязано от съпътстващо­

то го през целия му живот чувство на неудовлетвореност

Тя поглажда косата ми.

и безсилие заради света около нас; косата му, подстригана

- Погрижи се да запомниш това, Беатрис.

късо според обичая на Аскетите - стомахът ми отново

- Ще го запомня - обещавам.

е пронизан от болка - болка от празнота, която усещам,

Продължаваме да вървим, но нещо в думите й не спира

когато дълго не съм слагала нищо в уста.

да ме човърка. Дали не е казаното по адрес на баща ми? Едва

ли - т а т к о винаги е бил настроен срещу Ерудитите. Или

- Да не е станало нещо с т а т к о ? - питам.

пък е нещо, което спомена за Ерудитите? Прескачам голямо

Тя поклаща глава.

парче стъкло. Не, няма как да е това. Права е за Ерудитите.

- Защо питаш?

Всичките ми учители бяха Ерудити, а също и лекарят, кой­

- И аз не знам.

то излекува счупената ръка на мама преди няколко години.

Не усещам болка, когато гледам мама. Но пък имам чув­

Последното изречение. „Погрижи се да запомниш това."

с т в о т о , че всяка секунда, прекарана с нея, трябва да се вре­

Сякаш няма да има възможност сама да ми го напомни о т ­

же 6 паметта ми, докато споменът не добие окончателен

ново.

вид. След като болката не е постоянна, тогава какво я по­

ражда?

Нещо се мярка в ума ми, сякаш под носа ми се е хлопнала

току-що отворена врата.

Автобусът спира и в р а т и т е се о т в а р я т със скърцане.

Майка ми тръгва по пътеката, а аз я следвам. Тя е по-висока

- Мамо! - викам я.

Тя поглежда назад към мен. От прибраната в кок коса се

е измъкнал кичур и пада на бузата й.

- Обичам т е .

Посочвам един прозорец отляво и т о й избухва. Парче­

та счупено стъкло се посипват върху главите ни.

Не искам да се озова отново в централата на Ерудити­

Г Л А В А

т е , затова не отварям веднага очи, дори след като симу­

лацията е прекратена. Опитвам се да съхраня колкото се

Т Р И Д Е С Е Т И П Ъ Р В А

може по-дълго образа на майка си и онзи кичур коса, залепнал

към скулата й. Но накрая вече виждам само вътрешността

на клепачите си и поглеждам.

- Ще трябва повече да се постараеш - обръщам се към

Тази нощ в сънищата ми не е Тобиас, н и т о Уил, а мама.

Джанийн.

Двете сме в овощните градини на Миротворците, ябъл­

- Това е само началото - отговаря т я .

ките са узрели и висят на педя над главите ни. По лицето й

падат пъстрите сенки на листата и тя е облечена в черно,

макар че никога приживе не съм я виждала да носи черно.

Учи ме да сплитам косата си на плитка и ми показва на

нейната, като се смее на моята непохватност.

Събуждам се с въпроса как не съм усетила бликащата

енергия на Безстрашните в нея, макар че всяка сутрин на

закуска седях насреща й на масата. Дали защото се е при­

кривала добре? Или защото аз не съм била достатъчно на­

блюдателна?

Заравям лице в тънкия дюшек, на който спя. Така и няма

да опозная майка си. Добре поне че и тя никога няма да раз­

бере какво причиних на Уил. Не бих понесла да научи това.

Продължавам да примигвам сънено, докато следвам Пи­

т ъ р по коридора няколко секунди - или минути, не мога да

определя - по-късно.

- Питър. - Гърлото ми гори; сигурно съм крещяла на­

сън. - Колко е часът?

Той носи часовник, но циферблатът е покрит и не мога

да го видя. Не си прави труда дори да го погледне.

- Защо постоянно ме водиш насам-натам? - продължа-

бам. - Това да не е поредното извращение, 6 което и ти

която ме очаква. Защо ли е съкратила времето до екзекуци­

участваш? Нещо като да измъчваш к у т р е т а или да шпио­

я т а ми? Ами ако т о в а наистина е часът на моята смърт?

нираш момичетата, докато се събличат, а?

Ръцете на Питър ме приклещват и аз започвам да се гърча

- Ясно ти е, че знам за Уил. Затова не ми се прави на мно­

в хватката му, напрягайки всички сили.

го благородна - двамата с т е б сме от една порода.

Той обаче без усилие ме повдига във въздуха, избягвайки

Единственото, което различава коридорите, е дължи­

моите ритници и така силно ме стоварва върху метал­

ната им. Решавам да запомня т я х н а т а последователност

ната маса, че ми изкарва въздуха. Простенвам и замахвам

според броя крачки, които правя преди всеки завой. Десет.

напосоки с юмрук, т о й улучва к и т к а т а на Питър. Лицето

Четиридесет и седем. Двайсет и девет.

му се сгърчва, но междувременно останалите Безстрашни

- Грешиш - казвам. - Може и двамата да сме лоши, но пак

са се втурнали да му помогнат.

между нас има цяла пропаст, защото аз не по свое желание

Единият ме държи за глезените, другият ме притиска

съм такава.