Черни води

Кимнах и се отпуснах обратно на одеялото, докато той отривисто скочи и посегна към раницата. После се отдалечи на няколко крачки — дали защото търсеше място с по-добър обхват, или искаше да ми спести главоблъсканицата за какъв точно спешен случай става дума. Ако беше вярно второто, нямаше нужда да го прави — изобщо не исках да разбера какво пак се е объркало. Почувствах вина при тази мисъл, но въпреки това се надявах да е нещо толкова лошо, че Саймън да ми го спести. Така сигурно ще мога поне още малко да се преструвам, че нищо не е станало.

— Не ми каза, че Рейна се е появила снощи.

Скочих и заслоних очите си с ръка от слънцето. Саймън стоеше на края на одеялото и стискаше в ръка телефона си със затворено капаче.

— Не се е появила — казах.

— Кейлъб твърди друго.

— Кейлъб не беше там. Откъде тогава ще…

— От Пейдж. Точно тя ти е звъняла преди малко. Когато не вдигна, се е досетила, че си с мен, и го е накарала да ми се обади.

Потискайки въздишката, посегнах към хвърлената на земята риза и я нахлузих през главата.

— Някой уж за конкурса ни подхвърли плюшена играчка с верижката на Рейна около врата — обясних. — Щях да ти кажа, честна дума. Просто се надявах да си изкараме приятно като нормални хора, преди целият ден да е отишъл по дяволите. — Веднага след това, осъзнавайки какво е казал той току-що, се изправих срещу него. — Явно има и още нещо. Тъй като знам за верижката… Пейдж ми е звъняла, за да ми каже нещо друго.

Той сведе поглед и аз се досетих, че се опитва да прецени с кое от двете — мълчанието ми по повод случилото се снощи, или получената новина — да започне по-напред.

— Охранителните камери са заснели човека, който е донесъл верижката. Не се виждало много ясно, но Пейдж предполага, че и ти ще го познаеш.

Когато думите му стигнаха до съзнанието ми, обгърнах тялото си с ръце и се извърнах.

— Ванеса, това е добра новина. — Саймън застана до мен. — Наистина, не е най-приятният начин да си прекараме следобеда. Повярвай, няма нещо, което да желая по-силно от това да продължим, откъдето ни прекъснаха. Но ако знаем кой е донесъл верижката, сигурно ще научим кой праща имейлите и върши всичко останало. Колкото по-скоро разберем това, толкова по-бързо ще им попречим да продължат. Завинаги.

Той, естествено, беше прав. За всичко, освен за най-последното.

Независимо какво открием на записа от охранителните камери, дори да разберем кой е убиецът на Карла и Ерика и успеем да го спрем още тази вечер, аз никога нямаше да мога да продължа напред. Двамата със Саймън… никога нямаше да можем да продължим напред. Снощи Шарлът го потвърди.

Точно сега обаче не можех да потъна в самосъжаление. За друго не ни оставаше време, но за това щях да разполагам с цялото време на света.

— Добре тогава — казах, вперила поглед към пристанището в далечината. — Да вървим!

Надолу по склона Саймън вървеше пред мен. За разлика от нетърпението да стигна върха, сега не бързах да се спусна обратно и крачех доста по-бавно. Краката ми едва се отлепяха от земята, сякаш бях напълнила обувките си с камъни от скалата горе. Ако Саймън беше друг, а не човекът, влюбил се в мен, преди да се преобразя, целувките ни щяха да ме заредят с такава енергия, че бих литнала надолу по склона. Но сега, изглежда, имаха точно обратния ефект.

Тази мисъл толкова ме разстрои, че се опитах да я изтикам някъде назад в съзнанието си и да се съсредоточа върху онова, което ни предстоеше.

Щом наближихме паркирания край пътя джип, Саймън предложи той да кара. Уверих го, че съм добре, и седнах зад волана. Не разменихме и дума, докато стигнем градчето, но пътуването и без това мина бързо. Не след дълго вече влизахме в паркинга на „Рибената чорба на Бети“, където почти не беше останало свободно място.

— Ако се съди по паркинга, явно снощи наистина всичко е минало добре — каза Саймън, когато най-после открих свободно място при колите на персонала.

Щом слязохме от джипа, той посегна да хване ръката ми. Тъкмо се качвахме по стълбите към кухнята, когато Пейдж се надвеси през перилата от терасата за почивка на персонала и ни извика горе.

— Извинете, че ви наруших любовното уединение… но съм сигурна, че ще искате да видите това.

Двамата със Саймън се спогледахме. Той пусна ръката ми, за да задържи вратата, докато минавам.

— Познаваме го — каза Пейдж в мига, когато стъпихме на терасата. Седеше пред екрана на отворения лаптоп. Кейлъб беше от едната й страна, Натали — от другата. — Не мога да се сетя откъде точно, но знам, че го познаваме.

Натали ни се усмихна, после се надвеси още по-близо към екрана на компютъра. Погледнах бегло към Саймън, който още по-силно беше свъсил вежди и объркано присвиваше очи. Знаех, че се пита същото, за което си мислех и аз.

Тя какво прави тук?

Пейдж обърна лаптопа, за да можем и ние да виждаме екрана.

— Е, какво мислите?