Черни води

Явно другите въпроси трябваше да останат за по-късно. Побързахме да приближим масата и вперихме погледи в черно-белия запис. Той беше от камерата над главния вход на ресторанта и показваше група рибари, които стояха отпред, говореха, пушеха и се смееха. След няколко секунди от тъмното пространство, което камерата не покриваше, се появи някакъв мъж. Носеше джинси, карго яке с много джобове и бейзболна шапка. Вървеше с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Под едната му мишница имаше безформен пакет. Походката му беше бърза, целеустремена.

— Откъде разбра, че го познаваме? — попитах. — Лицето му изобщо не се вижда.

После обаче мъжът се блъсна в един от рибарите на портала и онзи излая нещо в отговор. Нашият заподозрян се обърна към него и за части от секундата камерата го улови в профил.

— Върни записа. — Саймън се надвеси напред и пръстите му заиграха по клавиатурата на компютъра. — Можем да стопираме кадъра, за да го огледаме по-подробно.

— Няма нужда — казах.

Пейдж се оказа права. Ние познавахме натрапника. Аз го познавах. И бях прекарала достатъчно дълго с него, та сега дори за части от секундата да го разпозная.

Това беше Колин. Синът на нашата брокерка.

Тъкмо отворих уста да го кажа и на останалите, когато телефонът ми зазвъня. Сигналът беше продължителен и старомоден, както звънеше телефонът в кабинета на татко в Бостън. Този звук ми беше познат и ми вдъхваше увереност, ето защо настроих телефона си да звъни така, когато ме търсят от нашата нова къща на брега.

— Извинете за момент — казах, измъквайки телефона от джоба на късите си панталонки, където го пъхнах, преди да се спуснем по планинската пътека, за да ми е подръка. — Нашите се обаждат. По-добре ще е да вдигна.

Благодарна за внезапната отсрочка, преди да кажа кого съм видяла на записа от камерите, аз се обърнах и тръгнах към парапета на терасата.

— Здрасти, тате. Какво става?

— Ванеса, аз съм. — Гласът на мама беше напрегнат и тревожен. — Трябва да се върнеш у дома. Моля те!

Преди да успея да попитам защо, гласът на Шарлът изпълни главата ми.

Внимавай, моя скъпа, сладка Ванеса. Знам, че си силна… сега обаче ще трябва да разбереш какво е да си наистина смела.

Глава 21

— Миличка, повярвай ми, не бива да влизаш тук — посрещна ме мама.

Стоеше пред вратата на стаята за гости, стиснала смачкана кърпичка. Опитах се да я заобиколя от едната, после от другата страна. Тя всеки път ми препречваше пътя и тялото й беше като стена, през която не можех да премина.

— Напротив. — Гласът ми беше спокоен. Равен.

— Ванеса — внимателно хвана ръката ми татко. — Тя не… това е, тя вече не е… Представа нямаш как…

Гласът му потрепери, след това секна. Главата му клюмна, той прихвана очилата си с палец и показалец и ги побутна към челото. Притисна пръсти към ъгълчетата на очите си, но сълзите въпреки това се процедиха надолу.

— Сега тя изглежда съвсем различно от онова, което помниш. — Очите на мама също се навлажниха, но въпреки това тя подаде кърпичката на татко.

— Снощи я видях — казах. — Не ме е грижа колко зле изглежда. Виждала съм и по-страшни неща през последната година.

Мама примигна и по страните й се затъркаляха нови сълзи.

— Това е още една причина да не влизаш вътре.

— Обадихте се само преди петнайсет минути и ми казахте да се прибера веднага. Предполагам, за да мога да я видя. Какво толкова се промени за това време?

Татко изпусна дълга накъсана въздишка.

— Много.

Мама протегна ръка и прибра разпиляната по лицето ми коса.

— Защо не си полегнеш? Двамата с баща ти ще уредим всичко.

Отклоних поглед. Не я бях виждала толкова тъжна от миналото лято насам. Май скоро и аз щях да се разплача. Но трябваше да се овладея, ако исках да ги убедя, че съм емоционално достатъчно стабилна, за да видя какво има отвъд тази врата.

Звънецът на външната врата иззвъня. Мама подсмръкна, изправи рамене и опъна блузата по тялото си. Не забелязах погледа й, но бях сигурна, че очите й казват мълчаливо на татко да ме задържи отвън, докато нея я няма.

— Шарлът помоли да не я виждаш в сегашното й състояние — каза той, когато мама тръгна да отвори.

— През последните осемнайсет години всичко винаги е ставало, както тя каже. — Вдигнах очи. Погледите ни се срещнаха. — Стига толкова!

— Разстроена си. Не позволявай емоциите да те подведат и да направиш нещо, за което после ще съжаляваш.

Вече започваше да ми писва все някой друг да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя.

— Влизам. — Приближих решително вратата. — И сама ще преценя кога съм готова да изляза.

Той продължи да се взира напрегнато в очите ми още секунда. Остра болка прониза гърдите ми — знаех, че и него го боли — и се уплаших да не избухна точно сега. Но след малко той кимна и пое, олюлявайки се, към фотьойла в коридора.

— Тук ще бъда, ако ти потрябвам за нещо — каза.