Черни води

Почаках, докато седне, после се обърнах към стаята. Внимателно сложих ръка върху топката на вратата, очаквайки металът да е толкова нажежен или студен, че да опари кожата ми… но тя беше просто хладна. Нормална. Хванах я по-здраво, завъртях и бутнах вратата навътре.

Вонята незабавно ме блъсна в носа. Усетих някаква смесица от сол, гниеща риба и разлагаща се плът, толкова плътна, че сякаш чувствах как обгръща крайниците ми и прониква в порите.

Покрих устата си с ръка и притиснах другата към стомаха, потискайки внезапния пристъп на гадене. Ако татко не седеше на десетина крачки от мен, още сега щях да хлопна вратата и да избягам през най-близкия изход от къщата. Но той беше там, затова овладях отвращението и си наложих да прекрача през прага и да затворя вратата след себе си.

Въздухът в стаята беше неподвижен. Тежък. Топъл. Подчинявайки се на несъзнателния порив да избягвам леглото, обърнах очи към прозорците. Те бяха затворени. Все още притискайки ръка към носа и устата си, прекосих бързешком стаята. За да отворя прозорците, се наложи да използвам и двете си ръце. Неохотно откъснах длан от лицето си. Сдържах дъха си, докато не почувствах прохладния океански бриз по кожата ми. После затворих очи, опрях длани до перваза над същото канапе, където седях само преди няколко часа, разговаряйки с Шарлът, и си поех дълбоко въздух.

Гаденето премина миг по-късно. Отворих очи и се загледах във вълните, които прииждаха към брега под мен. Не го осъзнах веднага, но по-късно разбрах — аз не просто печелех време, преди да се обърна; ослушвах се. Очаквах гласът на Шарлът да ми каже, че всичко е наред, че тя

е добре.

Но тя не го направи. Чувах единствено шума на вълните.

Бавно се обърнах и не вдигнах очи, докато краката ми не опряха в леглото. Дотук всичко изглеждаше постарому. Дървеният под блестеше. Пухкавите бели чехли на Шарлът стояха пред нощното шкафче, където бяха и снощи. Краят на чаршафа, нов, колосан и чист, се спускаше надолу.

Може пък да е станала грешка — помислих си, докато вдигах очи. — Сигурно само е заспала, или е твърде немощна, за да говори. Ако и дам да пие, или натопя завивките в солена вода, тогава…

Мисълта ми секна. Нямаше никаква грешка. Чаршафът покриваше източено, слабо, неподвижно тяло. Гърдите му не се вдигаха и спускаха. Там, където трябваше да е устата, памучната материя не помръдваше, раздвижена от дъха. Когато пристъпих към леглото, главата не се извърна към мен.

Последната ми надежда бе, че някой друг — не жената, дала ми живот — лежи отдолу. Това тяло изглеждаше твърде крехко, за да е на Шарлът.

Имаше само един начин да проверя. Припомняйки си думите й какво е да си смел, пристъпих още по-близо. По-близо и по-близо. После, внимавайки да не настъпя чехлите, се наведох напред, хванах края на чаршафа с два пръста и го дръпнах.

В стаята се вдигна вихрушка от бели люспи.

— О, не. — Политнах назад. Посегнах да се хвана за чаршафа, но не го стигнах. — Не, не, не!

Макар облакът бели люспи, който се носеше из въздуха, да замъгляваше погледа ми, незабавно разпознах Шарлът. Имаше все същата дълга бяла коса и синьо-зелени очи. Носеше тъмни джинси, блуза с къс ръкав и бижута, сякаш се е готвела да излиза, когато болестта внезапно я е покосила. Може наистина да е така, защото настояваше да тръгне днес, въпреки че се чувстваше толкова зле снощи.

Кожата й обаче беше сива. Цялата беше напукана и се белеше, разкривайки изсушената плът, мускулите, на някои места дори костите. Дясното й стъпало беше босо и пречупено на две по средата. Горната половина беше паднала напред и възглавничките на пръстите опираха петата.

Не се виждаше никаква кръв. Тялото й беше съвсем сухо. Изглеждаше така, сякаш лежи тук от месеци, мъртва и изоставена. А може би и от години.

Но е била още жива, когато мама ми позвъни. Което ще рече, че не са минали повече от петнайсет минути.

Вятърът смени посоката си. Нахлулият през отворените прозорци въздух подхвана и завъртя във вихрушка белите люспи. Те се завихриха около мен, покривайки косата, дрехите, лицето ми.

Едва когато ги избърсах от устните си, осъзнах какво всъщност са те.

Това бяха частици от Шарлът. И се носеха навсякъде из въздуха.

Извиках, втурнах се към банята, хлопнах вратата зад гърба си. Хвърлих се към умивалника, пуснах водата и започнах да трия ожесточено лицето си. Мятах се във всички посоки, изтръсквайки дрехите и косата си. Все още я усещах върху себе си и продължих да търкам и се изтръсквам дори след като и последната люспа лежеше на пода. Накрая, съвсем омаломощена, приседнах на ръба на ваната.

Ти не си сама, Ванеса…

Вдигнах глава. Гласът ми беше познат. Твърде потресена, за да различа дали наистина го чувах, или звучеше единствено в главата ми, затаих дъх и зачаках. Откъм стаята долетя тихо чегъртане. Станах и бавно пристъпих към вратата.

— Бети?