Черни води

Седеше на стола в ъгъла, събрала ръце в скута си, обърнала към мен леко мътните си очи. Оливър стоеше между леглото и канапето под прозореца, събирайки в спретната купчинка мъртвешкия прах. Когато влязох, той прекъсна за малко, за да ми се усмихне тъжно, после продължи.

— Много съжалявам, скъпа — посрещна ме Бети.

Кимнах. После осъзнах, че тя може би не ме вижда, и казах:

— Благодаря ти. — Когато се облегнах на тоалетката, си дадох сметка, че чаршафът отново покриваше лицето на Шарлът. — Нашите ли ти се обадиха?

— Да, но аз вече бях тръгнала насам. Шарлът се свърза с мен по-рано и помоли да те наглеждам.

— Тя каза ли ти, че… Дали е знаела, че…?

— Умира ли? — Бети сви вежди. — Да.

— Знаеш ли защо стана така? Тя наистина изглеждаше много немощна, когато пристигна тук преди няколко седмици, но не и чак толкова, че… това да изглежда възможно.

Главата на Бети се извърна към Оливър. Той вдигна поглед, когато не я чу да отговаря, забеляза, че го гледа и подпря метлата на стената. Стисна ръката ми на път към вратата, после внимателно я отвори и притвори след себе си.

— Седни, Ванеса. Моля те.

— И така съм си добре.

Тя събра устни в права тънка линия, но не възрази.

— Шарлът спомена ли какво е искала да ти каже, когато пристигна тук?

— Тя не дойде, за да ми каже нещо специално. Просто се отби на път за Канада. Искаше да ме види, защото не знаеше колко дълго ще отсъства.

— Не е искала да се тревожиш.

— За какво?

В краткия миг тишина, последвала въпроса ми, аз разбрах всичко.

— Значи… Шарлът не е отивала да се срещне с ненофарите, така ли? — попитах.

— Имаше такова намерение. Надяваше се помирението с тях да е възможно, стига да простят нейните грехове, за да могат да й помогнат. Но също така знаеше, че времето е фатално — колкото повече се застояваше тук, толкова повече намаляваха шансовете й да се оправи.

Опитах се да осмисля чутото.

— Значи не просто се е отбила в Уинтър Харбър, а е идвала именно тук.

— Да. Искаше да ти даде време, за да успееш да зададеш всичките си въпроси за случилото се миналата есен. Но беше решена да ти каже и всичко онова, което трябва да знаеш, когато нея вече няма да я има. Постара се да изглежда като спонтанно решение, така че по-лесно да я приемеш.

— Излиза, че като е останала тук заради мен… тя е рискувала живота си?

Главата на Бети клюмна на една страна.

— Тя отдавна пое риск за живота си, Ванеса. Още когато реши да ти се разкрие, за да прекарате известно време заедно.

Смътно усещайки, че краката вече не ме държат, аз заобиколих леглото и седнах на канапето под прозореца.

— Ами миналата есен? — попитах. — Тя изглеждаше толкова силна на дъното на езерото. Видът й беше толкова здрав, толкова младежки.

— Изглеждаше точно на възрастта си. Защото беше отнела живот, който да й даде сили да спре Рейна и останалите сирени.

Едва си наложих да не отклонявам мислите си към онзи момент.

— Но това не беше чак толкова отдавна. Какво е станало междувременно?

Бети се поколеба.

— Преди да продължа, Ванеса, трябва да знам… Шарлът каза ли ти нещо за твоето бъдеще? Например какво трябва да правиш, за да…

— Да. — Прекъснах я, преди да довърши, защото не исках да чувам онова, което се канеше да произнесе. — Каза ми.

— Много добре тогава. — Очите на Бети се извърнаха към леглото и се спряха в една точка над покритото лице на Шарлът. — Самата тя не искаше да постъпва така, затова странеше от баща ти и се криеше от вас в Бостън. Ето защо бързо се състари и приличаше по-скоро на твоя баба, отколкото на майка ти, когато я видя за първи път. Както вече знаеш, ненофарите имат много по-големи физически потребности от останалите сирени. Точно заради това изглеждаше много по-стара, отколкото би изглеждала обикновена сирена при същите обстоятелства.

Спомних си как изглеждаше Шарлът в кафенето преди няколко месеца, когато ми поднесе напитката от водорасли. Тогава още не знаех коя е всъщност. Очите ми се насълзиха при този спомен; опитах се да преглътна сълзите.

— Щом отне човешки живот, биологичният й часовник внезапно се върна назад и тя сякаш придоби неизчерпаема енергия и жизнена сила — продължи Бети. — Когато е за първи път, това има най-силен ефект.

Дъхът ми секна.

— За първи път ли? — едва успях да прошушна.

Главата на Бети се обърна към мен.

— Значи, все пак не ти е разказала всичко — въздъхна тя. — Точно така, за да се радваме на дълъг и привидно нормален живот, ние сме зависими от живота на други хора. Когато отнемем живота на някой мъж, това може да подхранва силите ни в продължение на няколко месеца. Но щом ефектът отмине, процесът на състаряване започва отново и постепенно се ускорява. Шарлът трябваше да убие отново, за да избегне съдбата си. Макар да те обичаше по-силно, отколкото изобщо можеш да си представиш, и макар че много искаше да прекарате повече време заедно… тя не го направи. Не искаше да я помниш с това.

От очите ми бликнаха нови сълзи. Този път не си направих труда да ги крия.

— Смъртта е била нейният единствен изход, така ли?

— Смяташе, че е по-добре да умре самата тя, отколкото някой друг.