Черни води

Извърнах лице към прозорците. Опрях чело на прохладния метален перваз и се концентрирах върху дишането си.

— Значи, ти… — прошепнах, — ти си го правила…?

— Така е. Не е нещо, с което се гордея, но в края на краищата имах дъщеря и две внучки, за които трябваше да се грижа. Когато стана ясно, че Рейна използва способностите си със зла умисъл и възпитава Зара и Пейдж да бъдат като нея, беше още по-важно аз да остана силна. Затова направих каквото трябваше да направя.

Това вече преля чашата. Всичко ми идваше в повече — Шарлът, Колин, мъртвите момичета, страданията на семейството и приятелите ми, нашето несигурно бъдеще. Това беше прекалено. Едва ли можех да го понеса.

— Каквото и да правиш от тук нататък, Ванеса, не се самообвинявай — внимателно продължи Бети. — Ти не си виновна и за нейната смърт. Единственото, което Шарлът желаеше по-силно от това ти да си здрава и щастлива, бе да се простим с нашите дарби като по магия. Не по-малко искаше хората никога да не научат за сирените и да не страдат заради нас. Тя не можеше да контролира всички сирени, но поне имаше избор самата тя как да постъпи. — Бети замълча, пое си дълбоко въздух. — Ето защо дори пътищата ви никога да не се бяха пресекли, това, рано или късно, щеше да се случи.

Сълзите се стичаха по страните и шията ми, докато седяхме потънали в мълчание. След няколко минути отново заговорих.

— Как ще я погребем?

— Тя не искаше погребение. Освен това тялото й няма да изтрае, докато се подготви всичко. С повечето сирени става така.

— Тогава какво ще правим с… Как ще…?

Когато ми отговори, тонът на Бети беше мек, извинителен.

— За последен път ще я върнем на океана. За мен ще е чест да я взема със себе си, когато ти си готова.

— И сама мога да го направя.

— Много мило, че го предлагаш, скъпа, но…

— Искам да го направя. — Обърнах се и видях брадичката на Бети примирено да опира в гърдите. — Кога ще стане?

— Щом се почувстваш готова. На двамата с Оливър ще ни трябват само няколко минути, за да се приготвим.

Изправих се и прекосих стаята.

— Ще му кажа да влезе.

Оливър се беше изправил в коридора край татко, който все още седеше отпуснат в креслото. Отидох при тях и докоснах рамото на татко.

— Тя се е отказала от погребение — казах нежно. — Искаш ли да останеш още малко с нея, преди да…? — Нямах сили да довърша.

Бухналата му бяла коса се разпиля във въздуха, когато заклати глава.

— Вече го направих.

Погледнах към Оливър. Той кимна отсечено и се отправи към стаята за гости.

— Приятелите ти са тук — каза татко. — Саймън, Пейдж, Кейлъб. И още едно хубаво русокосо момиче, което не съм виждал преди.

Натали. Това беше странно. Защо Пейдж я е взела със себе си?

— Искаха да се уверят, че си добре — продължи татко. — Да ги поканя ли?

Изкушавах се да повикам Саймън и Пейдж, но се страхувах, че напълно ще рухна, когато видя колко са загрижени и тъжни. Затова му благодарих и казах, че предпочитам да се срещнем, като се върна.

След петнайсетина минути Бети и Оливър дойдоха при нас. Бети ми протегна ръка и аз я взех в своята.

— Плувай, колкото навътре решиш, и я остави, където пожелаеш. За раницата не се притеснявай — ще се разтвори още преди да се е смрачило. — Тя стисна пръстите ми. — Ние ще сме тук, когато се върнеш.

Същото ми каза и Шарлът преди няколко седмици, в деня, когато се появи в ресторанта, а аз я оставих на кея, за да поговоря със Саймън. В гърлото ми заседна буца, опитах се да я прокарам надолу към гърдите.

Татко се изправи и тримата тръгнаха към дневната. Върнах се в стаята за гости, която беше почистена и изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Леглото беше оправено. Вещите на Шарлът бяха изчезнали. Слънцето прозираше през тънките завеси, които се спускаха на равномерни гънки. Единственото свидетелство, че в тази стая наскоро е имало обитател, беше правоъгълната раница върху канапето под прозореца.

Това — помислих си — е моята майка.

Раницата беше сребриста и намачкана, сякаш направена от плътно фолио. Имаше цип и две дръжки на гърба. Оказа се по-лека, отколкото очаквах, и аз едва не отворих ципа, за да проверя съдържанието й. Все пак не го направих. Вместо да я сложа на гърба, аз я окачих отпред на гърдите си. Минах така по целия коридор, излязох от къщата и се спуснах към плажа. Оставих я на пясъка само за да си сваля туристическите обувки и чорапите, после отново я вдигнах и я прегърнах с две ръце.

Така и не я сложих на гръб. Във водата гребях с една ръка, а с другата я притисках към себе си. Не знаех колко дълго съм плувала, нито колко навътре съм влязла. Не спрях, докато не стигнах голям коралов риф близо до океанското дъно. През последната година очите ми бяха привикнали с по-тъмната вода и успях да видя, че наоколо гъмжи от пъстроцветни рибки и водни растения. Истинско ярко петно сред околния черен свят. Реших, че това място напълно подхожда на Шарлът, доплувах до малка пукнатина в рифа и внимателно положих раницата вътре.