Черни води

Това беше всичко. Никаква церемония. Никаква тъжна музика и прочувствени речи. Една жена, дръзнала да се опълчи на живота, приключи нелекия си земен път и това беше нейната награда. Биоразтворима раница на дъното на океана.

Останах толкова дълго, колкото да не разтревожа онези, които ме чакаха на брега. После притиснах ръка към раницата, представих си младата, здрава, усмихната Шарлът и се сбогувах с нея.

Запазих трезвата си мисъл дори когато главата ми изскочи на повърхността. У дома заварих семейството и приятелите си събрани в дневната. Мама отново беше превключила на режим идеална домакиня и сервираше чай и сандвичи, повечето от които си стояха недокоснати. Уверих ги, че съм добре, после помолих за няколко минути насаме с приятелите си. Когато мама, татко, Бети и Оливър се оттеглиха в кухнята, се отпуснах на дивана до Саймън и той тутакси ме прегърна.

— Ще го направя — казах. — Ще спра Колин.

Глава 22

Близо седмица по-късно Пейдж се ровеше в мобилния си телефон, седнала върху моето легло, докато аз се приготвях за среща. Подготовката отне повече време, отколкото очаквах, защото тялото отказваше да ме слуша. Изминаха цели шест дни, откакто се заредих с енергия от служителя в туристическото бюро и това започваше да си казва думата.

Коя е тя? — тихичко изпъшка Пейдж. — Защо не се сещам за нея?

— Може би просто не я познаваш. — Изправена пред огледалото в банята, втривах вече трети слой лосион за овлажняване в кожата на лицето, шията и ръцете си.

— Познавах Карла и Ерика, а това момиче, поне в гръб, ми изглежда познато.

Не й отговорих. Кейлъб получи три снимки на новата мишена на нападателя — брюнетка миньонче, — които препрати на Пейдж по нейна молба. Оттогава тя беше полудяла да разпознае момичето, но до момента усилията й оставаха без резултат.

— Дали не ми е съученичка? Или пък е идвала в ресторанта?

Докато Пейдж си напрягаше паметта, аз допих четирилитровата бутилка солена вода и зачаках да видя дали това ще има някакъв резултат. Когато кожата ми остана все така бледа и суха, а фините бръчици около носа, устата и очите не се изгладиха, посегнах към последното средство за спасение: грим. То включваше руж, червило, спирала за мигли, очна линия и половин шишенце фондьотен, докато накрая не прецених, че вече пак мога да мина за осемнайсетгодишна.

— Леле! — Пейдж ме огледа от глава до пети, когато излязох от банята.

— Прекалила ли съм? — Обърнах се към огледалото, което ме отрази в цял ръст. — Не искам да си личи колко много съм се постарала върху външния си вид. Това може да го направи подозрителен.

Тя стана от леглото и се изправи до мен.

— Изглеждаш поразително — точно колкото е необходимо.

Докато се усмихвах на отражението й в огледалото, аз си мислех същото за нея. Момчетата винаги са се заглеждали по Пейдж, даже преди да се преобрази. Сега обаче беше още по-красива. Дългата й коса беше бляскава, а по гладката й сметановобяла кожа нямаше нито едно петънце. Сините й очи бяха по-искрящи от всякога. По нея нямаше и следа от грим, но той не й беше нужен. Двете бяхме връстнички, но сега тя изглеждаше по-млада в сравнение с миналата година. За разлика от мен — видът ми беше на по-възрастна заради дебелия слой грим. По думите на Шарлът причината за това отчасти бе, че Пейдж се е преобразила по-скоро от мен. Но имаше значение и фактът, че аз съм ненофара, а Пейдж — не. Една малка част от мен й завиждаше. Но като цяло чувствах облекчение. Не исках най-добрата ми приятелка да преживее онова, през което в момента преминавах аз. Никога.

За последно огледах изпитателно отражението си. Цялото ми тяло беше сухо, не само лицето. Затова взех назаем от майка ми една дълга ленена пола, която прикриваше краката ми. Съчетах я с блуза без ръкави, джинсовото яке и сандали. Оставих косата си пусната и не я изсуших със сешоар, затова сега падаше на естествени вълни.

Всичко щеше да е наред, стига Колин да не ме гледа прекалено отблизо.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита Пейдж. — Можем да действаме като отбор и направо да му изпържим мозъка.

Аз също си го мислех, но после се отказах. Още не бях повдигнала темата, но напоследък, неизвестно защо, Пейдж се отнасяше напълно безразсъдно към своите дарби на сирена. Ето защо, макар че нямаше да е зле да имам подкрепление, не можех да допусна тя да го подплаши и да провали шансовете ни.

— Благодаря, но съм сигурна, че всичко ще е наред — казах. — Освен това нали ще сте наблизо, така че ако нещо се обърка…

— Което няма да стане.

— Което няма да стане… Ако все пак ми потрябвате обаче, няма да сте далече. Най-хубавото е, че дори не се налага да използвам мобилния.

Идеята да се свържа с нея, както Шарлът ме научи, явно някак я успокои. Тя силно ме прегърна.

— Много внимавай — прошепна. — Иначе никога повече няма да ти проговоря.