Черни води

Отидохме в кухнята, където мама печеше нещо, а татко четеше, и ги уведомихме, че отиваме у Пейдж да вечеряме и да гледаме филм. И двамата изглеждаха доста загрижени, когато ги целунах за довиждане, но това се случваше напоследък всеки път, когато излизах от нас. Въпреки това нито се опитаха да възразят, нито да ни убедят да останем.

После всяка се качи в колата си и поехме към градчето.

Когато стигнахме главната, Пейдж зави надясно към „Рибената чорба на Бети“. Аз продължих направо и намерих място за паркиране точно срещу „Скарата на Мърфи“.

— Аз ще съм на бара.

Още седях в джипа и при звука на гласа му ахнах, изпускайки в скута си гланца за устни и пудрата, които използвах точно в този момент.

— Саймън, какви ги вършиш?!

Той стоеше край колата от моята страна с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите и набръчкано от тревога чело.

— Няма как да разбере, че съм там — каза.

Сърцето ми продължаваше да препуска бясно, когато протегнах ръка през отворения прозорец на колата и го дръпнах към себе си, хванала предницата на тениската му.

— Само че аз ще знам.

— Ванеса, не съм сигурен дали постъпваме правилно — тихо продължи той.

— Нали вече обсъдихме всички варианти — припомних му. — При това неведнъж. И заедно решихме, че този е най-добрият.

— Но защо не даваш да дойда с теб? Ще стоя настрани и ще се намеся само ако стане напечено.

Поколебах се, внимателно обмисляйки отговора. По-рано вече се бях опитала да го разубедя, като натъртих, че ще бъдем на обществено място, заобиколени от хора; че каквото и да стане, няма да ходим никъде другаде; че ще прекратя операцията при първия сигнал за опасност и не на последно място — че неговият, телефонът на Кейлъб и този на полицията са на бързо избиране. Това — поне досега — му се видя достатъчно.

Накрая реших, че единственото, което ми остава, е самата истина.

— Нямам представа колко време ще ми отнеме.

— Ама как така? Нали каза, че ще използваш твоите… — Той млъкна, озърна се, за да се увери, че наоколо няма кой да ни чуе, и продължи: — Каза, че ще си толкова убедителна, та той няма да има друг избор, освен да си признае всичко.

— И така ще стане. Просто не съм сигурна какво ще ми се наложи да направя, за да бъда толкова убедителна.

Чертите му се изопнаха.

— Ясно е, че има граница, която няма да преминавам — побързах да добавя с пламнало лице. — Но… най-вероятно ще флиртувам с него. Ще се наложи Публична Проява на Близост, която няма как да избегна. Наистина ли искаш да присъстваш? Особено ако това те накара да забравиш крайната ни цел?

— Ами ако не я забравя?

— Има ли такава вероятност?

Нямаше. И двамата го знаехме, затова той не си направи труда да отговаря.

— Днес е седемнайсети юли — напомних му тихо.

Той сведе глава и кимна.

— Ще ми обещаеш ли едно-единствено нещо? Моля те.

— Разбира се — отвърнах убедена, че молбата му се отнася до споменатата преди малко ППБ.

— Не ставай прекалено смела. — Той ме погледна право в очите. — Съгласна?

Споменът за гласа на Шарлът изпълни главата ми. Опитах се да го изтикам някъде назад в съзнанието си.

— Съгласна — отвърнах. — До скоро.

Той постоя край колата още няколко секунди, после се отдалечи. Отдъхнах си, че не се опита да ме целуне. Не бих могла — а и не исках — да му устоя и ако Колин видеше това, целият план щеше да пропадне, още преди да сме го привели в действие. Очевидно и Саймън мислеше така.

Изчаках субаруто да мине покрай мен и забих към главната. Погледнах се в огледалото за последно и, доволна от видяното, изскочих от джипа, поемайки към ресторанта. Колин вече ме чакаше на една от масите във вътрешния салон. Щом ме видя, скочи на крака и помаха.

Ще се справиш — окуражих сама себе си, докато си проправях път през навалицата около бара. — Той е просто поредното момче.

Тялото ми обаче не се върза на това. Колкото повече наближавах вътрешния салон, толкова по-силно трепереха краката ми. Щом стигнах масата, се стоварих на стола и още преди да кажа здрасти, изпих на един дъх чашата с вода, сервирана пред мен.

— Здрасти — поздрави Колин и ми подаде своята чаша с вода. — Хайде да те поосвежим.

После махна на сервитьорката, която ни остави цялата кана с вода.

— Сега по-добре ли си? — попита.

— Напълно. — Едва се овладях да грабна каната с две ръце и да я изсипя в гърлото си. Насилих се да се усмихна. — Ами ти как си?

— Страхотно. — Той се ухили. — Така съм, откакто се обади.

Опитах се да открия в думите или изражението му някакъв подтекст. Единствената ни тревога със Саймън, Кейлъб и Пейдж бе, че моята покана към Колин да излезем сигурно ще му подскаже подозренията ни и ще го накара да бъде нащрек. Макар очевидно да си просеше нашето внимание, не можехме да бъдем сигурни какво ще направи, когато го получи. Чувствах се окуражена от това колко спонтанно откликна онази сутрин на плажа, когато ме видя да плувам неестествено дълго в океана… и се наложи да се облегна на него за опора… Въпреки това бях предпазлива.