Черни води

Но дори Колин да таеше лоши мисли, той с нищо не се издаде. Изглеждаше щастлив. Развълнуван. Е, може би малко неспокоен, ако се съди по червенината, плъзнала от яката на ризата към лицето, и по това, че не можеше да вземе прибор, без да го изпусне. Но това все още си беше в реда на нещата.

Аз самата малко се поуспокоих и започнах невинно да бъбря. За кратко успяхме да обсъдим времето, филмите и любимите си неща, включително цветове, храна и празници. По-често аз задавах въпросите, на които той отговаряше охотно.

След като поръчахме и ни донесоха храната, реших да насоча разговора към по-лични и по-сериозни теми. Преди да започна, преместих стола си още по-близо до неговия, докато ръцете ни почти опряха една в друга.

— Нали нямаш нищо против? — попитах, когато той ме погледна изненадан, но с видимо удоволствие. — Тук е доста шумно, а аз не искам да изпусна нито една твоя дума.

Червенината, плъзнала по шията му, се разля и по бузите.

— Нямам нищо против.

— Хубаво. — Усмихнах се и долепих коляно до неговото. — Е, припомни ми откога живееш в Уинтър Харбър.

Той взе вилицата си и пак я изпусна. Когато се наведе да я търси под масата, аз посегнах към чантичката си, провесена на облегалката на стола, напипах малкия дигитален диктофон в джобчето и го включих.

— Близо два месеца вече — отговори, когато пак се изправи на стола.

— Само толкова?

— И няма да остана още дълго. — Той колебливо се усмихна, когато улови погледа ми. — За съжаление.

Почувствах в стомаха си малко кълбо енергия. Прииска ми се да отклоня поглед, но си наложих да продължа да го гледам в очите.

— И защо така?

— Заради колежа.

Пулсът ми се ускори.

— Къде ще учиш?

— В „Помона“. Това е малък колеж в Калифорния.

— Доста е далече от тук.

Той кимна и доби отчаян вид. Продължих с въпросите, преди окончателно да потъне в това чувство.

— Значи, майка ти живее тук, а ти само прекарваш лятото с нея?

— Да. Нашите се разделиха преди две години и тя се премести в Уинтър Харбър няколко месеца по-късно — точно когато посред лято настана зима. — Той замълча. — Ти беше ли тук по това време?

Тъкмо бях налапала хапка от салатата си, затова се съсредоточих върху дъвченето и преглъщането.

— Да — казах най-сетне.

— Същинска лудница, а? Всичко изглеждаше пълно безумие — бурите, удавниците, ледът. Какво беше това?! Мама така откачи, че искаше да се мести. Жалко, че не можеше да си го позволи. Всичките й спестявания отидоха за къщата и нищо не й остана. А и никой нямаше да я купи заради онова, което ставаше тук.

Той говореше бързо и все по-оживено. Дали всички убийци психопати приказват така за своята страст?

— Наистина, всичко беше доста откачено. — Наблюдавах го с крайчеца на окото си, докато бодях от чинията. — А и това лято не започва много добре.

— За момичетата ли говориш? — Той поклати глава и взе сандвича от чинията. — Така е. Наистина е ужасно. Забраних на мама да излиза сама по тъмно. Затова преди няколко седмици аз дойдох в къщата край езерото вечерта, когато ти и приятелите ти бяхте там.

Той започна да дъвче, покапа се с кетчуп по брадичката, засърба от газираната вода. Дори думите ми да го бяха извадили от равновесие, за пореден път успя умело да се овладее.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита.

Дъхът ми спря. Сега гласът му звучеше различно. По-тихо, но в него имаше и още нещо. Дали в тона му се усещаше нервност? Или може би страх?

Опитах се да потисна изненадата си и се усмихнах.

— Разбира се.

— Даже ако е съвсем откачено? Или пък те накара да си помислиш, че аз съм напълно превъртял? Толкова, че да ме отсвириш и още тук и сега да сложим край на нещо, което може да се превърне в най-блажената и съвършена връзка?

Извърнах се леко, така че да го гледам право в очите и да не съм между него и диктофона.

— Съвършената връзка казваш, а? — Наведох се напред и поставих ръка върху коляното му. — Радвам се, че и според теб нещата между нас потръгват добре.

Това го накара да замълчи за миг. Долната му челюст буквално увисна. Реших, че прекалено прибързвам и махнах ръката си от коляното му. Той остави сандвича в чинията, пое си дълбоко въздух и продължи.

— Нали знаеш какви ги говорят по новините за атмосферните катаклизми? Глобално затопляне, капризи на Майката природа и все от този род.

На свой ред си поех дълбоко дъх. Кимнах.

— Някои хора обаче не са съгласни. Според тях има друга причина.

Неспособна да се овладея, посегнах към чашата с вода и отпих две големи глътки.

— Каква например? — попитах.

Сега неговата ръка се озова върху коляното ми. Докосването му ме разтърси от глава до пети.

— Чела ли си „Одисея“ в училище?

Не бях я чела, но знаех накъде бие.

— Веднъж.

— Спомняш ли си с кого — или по-точно с какво — се сблъсква Одисеи по пътя към Итака? То едва не го убива.

Тъкмо щях да кимна, но навреме се овладях.

— Не съвсем. Чела съм я преди доста време.

Той се надвеси още по-близо. Сините му очи блестяха, когато срещна погледа ми.

— Сирени — произнесе само с дъха си.

Очаквах да го каже, но въпреки това ме хвана неподготвена. Толкова рязко се дръпнах назад, че повлякох и стола със себе си.