Черни води

— Няма нужда да го казваш — това и на хартия звучи доста откачено, какво остава да е възможно в реалния живот. Ако щеш вярвай, но някои хора мислят, че е точно това.

Събрах всичките си сили да остана спокойна.

— Кои хора?

— Като начало едни мои приятели. Пристигнаха от Калифорния преди няколко седмици и аз имах неблагоразумието да спомена за това пред тях. Страшно се запалиха по идеята и през цялото време, докато бяха тук, само за това говореха.

— Тия твои приятели… заминаха ли си? — попитах, спомняйки си гласовете, които чух зад навеса за лодки.

— След всичко това много им се искаше да останат цялото лято, но ходят на работа, пък имат и други ангажименти и трябваше да се върнат.

— Тук сприятели ли се с някого? — попитах.

— Присъстващите правят ли изключение? — Той ми смигна. — Всъщност, не. Въпреки замирането на търговията с недвижими имоти по тия места, мама се справя доста добре и аз съм зает през цялото време да й помагам.

Както и да те следя. И да нападат други красиви момичета. Също и да убивам посред бял ден. При това явно го правя съвсем сам.

— Кой ти каза? — попитах.

— Моля?

Преглътнах с усилие и повторих отново:

— Каза, че си споменал за това пред приятелите си. А на теб кой ти го каза? Кой още мисли, че това е възможно?

— Всъщност цялата тая работа е много странна. Седмица-две преди да пристигнат приятелите ми, получих един имейл…

Скочих на крака. Коленете ми се блъснаха в масата, гърбът на стола ми удари стената. Рязко дръпнах чантичката си от облегалката и със залитане са втурнах по коридора, който разделяше вътрешния салон от бара.

— Ванеса, къде…

— Ей сега се връщам! — извиках през рамо.

Пред очите ми пак играеха бели петна, замъглявайки почти изцяло зрението ми. Крачейки, разтърках очи, но от това петната станаха сякаш още по-многобройни.

Почти ослепяла, аз трескаво затърсих пътя към тоалетните, когато лявото ми рамо се удари в нещо твърдо.

— Ей, здрасти, красива госпожичке!

Веднага разпознах гласа, заковах се на място и протегнах ръка напред. Дланта ми се спря в гладка твърда повърхност.

Сърцето на рибаря биеше учестено под върховете на пръстите ми.

— Готова ли си за втори рунд? — Усетих го да се навежда към мен. — Няма да имам нищо против и по-официална покана… но още съм в играта, ако ти си насреща.

Един-единствен висок тон разцепи въздуха между нас. Очаквах всеки момент да почувствам прилив на енергия, също както стана в киното и в железарския магазин… но нищо такова не се случи. Когато опитах втори път, белите петна пред очите ми се разсеяха достатъчно, за да различа познатата мърлява физиономия пред себе си — същата отпреди няколко седмици в железарския магазин, но това беше всичко.

— Има ли някакъв проблем? — намеси се плещест сервитьор на път към мъжката тоалетна.

Рибарят отстъпи назад.

— Всичко е направо на макс.

— Госпожице?

Поклатих глава.

— Да. Всичко е наред.

Сервитьорът блокира пътя на рибаря. Продължих по коридора и се вмъкнах в единичната дамска тоалетна. Заключих вратата и се облегнах на нея, дишайки като риба на сухо, докато опитвах да се успокоя.

Колин знаеше, че аз знам. Няма как иначе — точно затова се заиграваше с мен. И аз трябваше да му играя по свирката, за да станат нещата по моя начин и да имам достатъчно негови признания на записа, за да можем да предадем случая — и него самия — на полицията.

Но как трябваше да стане това? Тялото ми ме предаде още при първото споменаване за сирените и съвсем отказа, когато Колин излъга за имейла. А когато току-що се опитах да източа енергия от рибаря — правех го само в краен случай с надеждата да отложа момента на онова, което Шарлът и Бети ме съветваха да върша, за да оцелея по-дълго, — то не подейства.

Тъй като не можех да мисля за бъдещето си, без да се сетя за Саймън, се заех да тършувам из чантичката за телефона. Знаех, че тревогата му нараства с всяка изминала секунда, затова исках да го успокоя. Докато му пишех съобщение, ръцете ми трепереха толкова силно, че вместо обичайните пет секунди, това ми отне минута.

Всичко е ОК досега. Приближавам се към целта. Ще те държа в течение.

С обич, В.

Макар и не пряко, общуването със Саймън ме поободри. Щом изпратих съобщението, се почувствах достатъчно спокойна, за да стигна до малкото огледало над умивалника. То беше зацапано и на петна, но въпреки това успях да видя как се е напукал гримът върху все по съсухрящата се кожа. Опитах се да овладея паниката, пуснах водата, изсипах в нея солта от чантичката си и си наплисках лицето. След това се намазах с още овлажняващ лосион и си освежих грима. Тъкмо се канех да разреша косата си, когато на вратата на тоалетната се почука.

— Ванеса, добре ли си? Мога ли с нещо да помогна?

Колин. Гласът му звучеше загрижено. Даже мило. По същия начин ли се е държал с Карла и Ерика? Така ли е спечелил доверието им, преди да им отнеме живота?