Черни води

Когато слязохме на долния етаж, тя остана да говори с Луис, а аз се отправих към стойката на салонния управител. Повечето гости бяха присъствали и на първата вечеря и сега се чувстваха повече от доволни сами да си намерят места, когато им раздадох по едно меню и им предложих да седнат, където им харесва. Така си пестях силите и продължавах да съм нащрек за всеки посетител, който влиза през парадния вход.

Напуснах мястото си само веднъж — когато Натали мина покрай мен на път към тоалетната. Извиних се на двамата мъже, които току-що бяха влезли, и я последвах.

— Здрасти — посрещнах я, когато излезе от кабинката. Тя отначало спря, после продължи към умивалниците. — Здрасти.

— Исках само да ти благодаря — започнах с разтуптяно сърце, — че не каза на никого за вчера. Наистина го оценявам.

— Е, ти пък се държа мило с мен, когато изпаднах в криза на плажа. — Тя изтръска капчиците вода от ръцете си и ги подсуши в престилката. — Освен всичко, това не е и моя работа.

— И все пак ти благодаря. Много съжалявам, че те забърках в тази история. Ако имаш свободна секунда, ще се радвам да…

— Ванеса, няма нужда — честно. Отношенията между хората са сложни. — Вече до вратата, тя се обърна и ми се усмихна. — Повярвай ми, знам го.

После излезе. Продължавах да се чувствам неспокойна, но после си напомних, че това е проблем, който не тя, а аз трябваше да разреша. Опитах да се отърся от него и се върнах във фоайето.

Десетина минути по-късно Пейдж дойде при мен зад стойката на салонния управител.

— Открих го — тихо каза тя.

Сърцето ми заблъска в ребрата.

— Колин ли? — прошепнах.

— Не — начин да ти оправим настроението. — Погледите ни се срещнаха. — Нали ме помоли за нещо? Набелязах един за целта. И той е сладък. — Тя изви вежди. — Ще сме в задния двор, в случай че искаш да гледаш.

Тя се отдалечи, а аз тръгнах подир нея, изкушавайки се да я накарам да се откаже, защото съм променила решението си. Но краката ми се влачеха толкова бавно, че тя вече бе далече и не би ме чула, дори да се опитах да го направя. Задържах се няколко минути край масите с улова за конкурса тази вечер. Престорих се, че оглеждам изложението, за да й дам време да заеме позиция отвън. После си проправих път през навалицата и отидох до френския прозорец в дъното на салона.

Пейдж не си беше губила времето. Стоеше облегната с гръб към мен до каменната стена, която ограждаше вътрешния двор. Пред нея стърчеше привлекателен младеж на около двайсетина години. Имаше светлокестенява коса, носеше войнишкозелен панталон и разкопчана червена карирана риза върху бяла тениска. Двамата си приказваха, смееха се и все повече приближаваха един към друг. Стоях на двайсетина крачки от тях, но въпреки това видях блясъка в неговите очи, когато силата на Пейдж подчини всичко и светът около тях изчезна. Щом главата му се склони към нейната, извърнах очи. Притеснявах се да ги гледам как се целуват, а освен това се чувствах и виновна. Пейдж се съгласи да ми помогне, без дори да се подвоуми, но аз не можех да се отърва от мисълта, че забърках най-добрата си приятелка в доста неудобна ситуация.

Не че изглеждаше на нея да й е неудобно. Когато няколко минути по-късно ме завари все още да стърча край френския прозорец в салона, усмивката й се разля по цялото лице, сините й очи искряха със сребристо сияние, а кожата й розовееше.

— Той се казва Джейми. На двайсет и четири е, от Уинтър Харбър и целият е твой. — Тя ми подаде чаша чай с лед. — Казах му, че веднага се връщам с това.

— Благодаря ти — прегърнах я.

— Пак заповядай. Всеки път, когато ти потрябвам за такова нещо, с радост ще ти помагам. Имай ми доверие.

Тя се упъти към микрофона в другия край на салона. Поспрях на бара за едно бързо зареждане със солена вода, после излязох навън. Щом Пейдж обяви началото на конкурса, рибарите във вътрешния двор се събраха около отворения френски прозорец, за да могат да чуват и да гледат. Възползвайки се, че вниманието им изцяло е погълнато от конкурса, аз опънах полата по тялото си и отидох при Джейми.

— Здрасти.

Той ме погледна с леко разфокусирани лешникови очи.

— Къде е Пейдж?

— Имаше работа вътре и ме помоли да ти донеса това. — Подадох му чая с лед. Той известно време го

гледаше така, сякаш се опитваше да си припомни дали наистина е жаден. Когато не посегна да вземе чашата, аз я оставих на парапета зад него.

— Тя ще дойде ли? — Той погледна над рамото ми зад мен.

— Не съм сигурна. Доста работа има. — Зачаках да се обърне към мен. Той не го направи. — Между другото, аз съм Ванеса.

— Приятно ми е — изломоти, без дори да ме погледне.

Пристъпих толкова близо до него, че виждах как се надигат гърдите му при всяко вдишване.

— Удоволствието е мое.

За части от секундата гърдите му замряха неподвижно.

— Прекрасна вечер — казах тихо, намразвайки се все повече. — Искаш ли да се поразходим?