Черни води

Той се обърна към мен. Погледът му леко се проясни, присви очи и изпитателно огледа лицето ми. Реших, че трябва още малко да го окуража — наклоних се към него и издадох съвсем тихичко една-единствена нота, така че никой друг, освен него да не я чуе. Това беше разновидност на наученото от Шарлът, но след като не проработи с рибаря в заведението на Мърфи, не очаквах и сега да има особен ефект. Единственото, на което се надявах, бе да отклоня вниманието на Джейми от Пейдж към мен.

Ето защо се стъписах, когато очите му се разтвориха широко и се впиха в моите. Тялото ми се съживи толкова неочаквано, че неволно ахнах и се вкопчих в ризата му, за да не политна. Приемайки това като покана, той обгърна талията ми с ръце.

— Хайде да се поразходим — прошепнах.

Той охотно ме последва. Главата ми се замая, докато вървяхме по кея и се спускахме към плажа, колкото се може по-далече от ресторанта на Бети. Част от мен настояваше да се задоволя с току-що получената енергия и веднага да се върна обратно. Но друга, по-голямата, ме тласкаше да продължа. Шарлът ми каза, че най-сигурният начин да си възстановя силата, е като привлека вниманието на момче, увлечено по друго момиче — поне докато, както предполагах, и това не престане да действа най-накрая. Ако наистина е така и Пейдж добре си е свършила работата, тогава още няколко минути с Джейми нямаше да навредят на никого. Най-малко това щеше да ми даде достатъчно сила, за да поправя грешките си от предишния ден.

Ето защо още веднъж се обърнах назад, за да се уверя, че сме се отдалечили достатъчно. Задържах погледа си върху редицата коли на паркинга, където се криеха Саймън и Кейлъб.

Това е за него — казах си. То е в името на всички нас.

Разположих се на пясъка и се усмихнах на Джейми. Той седна до мен. Споменах, че ми е станало студено и ръката му тутакси ме прегърна. Сгуших се до него, което доведе и до по-разпалени ласки. Скоро лежахме един до друг с преплетени тела. Не го целувах — отказвах да го направя, независимо колко силно го желаеше тялото ми — но той ме целуваше. Докато устните му обхождаха лицето ми и пълзяха надолу по шията, притворих очи. Заслушах се как водата приижда към нас, а после се отдръпва. Отдадох се на насладата и оставих тялото си да изживее момента, сякаш моето физическо и емоционално аз бяха две независими, противоположни сили, стремейки се да се обединят за всеобщо добро.

Толкова бях погълната от случващото се, че не усетих чуждото присъствие, докато вече не беше прекалено късно.

— Ей! — Гласът ми се стори някак познат, но и далечен. Приглушен. Сякаш идваше изпод дебело одеяло. — Ей!

Магията на момента се развали. Някой рязко изправи Джейми на крака, преди да го повали обратно върху пясъка на няколко крачки от мен. Когато той опита да се изправи, втори удар го тръшна на земята. Надигнах се със замаяна глава. Заради тъмнината и световъртежа ми трябваха няколко секунди, за да схвана какво става.

Когато най-накрая разбрах, аз се изправих с олюляване и се хвърлих към Саймън.

— Спри! Той нищо не е направил!

— Стой настрани, Ванеса! — извика Саймън, без дори да ме погледне. — Остави ме да се оправя с него.

— Няма нищо за оправяне! — Сграбчих го за ръката и го дръпнах, когато за трети път посегна да удари Джейми. — Добре съм!

Саймън рязко издърпа ръката си от моята.

Той обаче няма да е добре, когато приключа с него.

Усетих сила, каквато не бях изпитвала от седмици и краката ми сами ме понесоха. Заобиколих Саймън и се хвърлих между него и Джейми.

— Той нищо не е направил — повторих настоятелно. — Грешката е само моя.

Все още втренчен в превитата фигура зад мен, Саймън понечи да възрази. После обаче нещо друго привлече вниманието му и той обърна очи към мен.

— Ванеса! — Той изопна рамене. Ръцете му се отпуснаха. — Очите ти… твоят поглед…

— Сега са различни, така ли? — предположих.

Той поклати глава.

— Красиви са.

Нищо не казах. Благоговението на Саймън бързо премина в смут.

— Добре ли си? — попита. — Този не те ли нападна?

— Добре съм. И не, не ме е нападал.

Саймън местеше поглед от мен към Джейми, който продължаваше да лежи на пясъка, после пак към мен.

— Но ако ти си… Щом той не е… — Той вдигна ръце, после безпомощно ги отпусна покрай тялото си. — Тогава какво правехте?

Протегнах ръка с мълчалива молба да ми даде секунда, после отидох при Джейми и му подадох същата ръка. Той я пое и аз му помогнах да се изправи.

— Трябва да се върнеш в ресторанта — казах. — Пейдж ще се радва да те види.

Той се поколеба и за момент реших, че няма да го направи. Но след миг кимна и със залитане се отдалечи.

Когато се обърнах към Саймън, той също си беше тръгнал. Явно е разбрал. Може би не всичко — като причината например, — но достатъчно, за да схване какво всъщност правехме с Джейми, когато е помислил, че съм нападната. Стоях на плажа, разкъсвана от желанието да го последвам, да го спра, да го прегърна, но не бях сигурна дали и той желае същото.

Най-накрая той проговори.

— Ти го целуваше.

— Той ме целуваше — отвърнах спокойно.

— Има ли значение кой кого?