Десетата зала

молеше за Божие напътствие в малка крайпътна църква и когато стана, имаше своя отговор.

Вцепенен от яснотата на решението си, той убеди братята си Бартомио и Андре, чичо си Годри,

а след това и оше трийсет и един други бургундски аристократи да заминат с него за Сито, да

заменят френското кралство за Свещената Римска империя и стария си начин на живот с нов.

Двама други от братята му, Жерар и Ги, бяха заминали войници, но след време също щяха да се

присъединят към него. Само най-младият Нивар беше оставен.

– Сбогом, Нивар - беше извикал Бернар на любимия си брат в деня, в който групата

потегли. - Всички земи и имения ще останат за теб.

– Значи вземаш небето и ми оставяш само земята! - през сълзи извика момчето. -

Подялбата е нечестна!

Тези думи дълбоко трогнаха Бернар и стомахът му се свиваше на топка до деня , в който

Нивар най-сетне се присъедини към тях.

През 1112 година манастирът Сито бе все още само от дърво, без камък. Той бе ос нован

петнайсет години по-рано, но абатът, суровият англичанин Стивън Хардинг, от известно време

не бе имал нови послушници. Преизпълни се с радост от това на шествие на хора и прие Бернар

и сподвижниците му с отворени обятия.

Бернар прекара блажено буден онази първа студена нощ в мирянското спално помещение,

в което отекваше хъркането на изнурените мъже. През следващите дни и седмици колкото по-

тежки бяха усилията, толкова по-голямо бе удоволствието му, и в бъдеще щеше да каз ва на

всички новодошли пред портата: „Ако желаете да живеете в тази обител, оставете тялото си;

само духове могат да влизат тук.―

Способностите му бяха така изключителни и работата му тъй енергична, че две години

по-късно Стивън беше решил, че Бернар е повече от готов да основе нов сестрински манастир.

Направи го абат и го изпрати с братята му Андре и Жерар и още дванайсет други в диоцеза

Лангре в Шампан.

На една равна поляна те издигнаха проста постройка и заживяха неимоверно тежък дори

по техните стандарти живот. Земята бе бедна, правеха хляба си от най-грубия ечемик и през

първата година трябваше да разчитат на треви, корени и варени букови листа. Но въпреки

всичко издържаха и основаха своя манастир. Нарекоха го Клерво.

Заради харизмата на Бернар в Клерво започнаха да се стичат последователи и когато се

разболя, тук живееха вече над сто монаси. Липсваше му чувството за единство от времето,

когато спеше с другарите си в дългото спално помещение, но от друга страна бе по-добре, че се

беше съгласил да се премести в малката абатска пристройка до църквата. Продължаващите вече

цял месец пристъпи на кашлица щяха да лишат монасите от малкото сън, който можеха да си

позволят.

Жерар винаги е бил най-здрав от шестимата братя. Никога не се бе разболявал през

живота си, ако не се брои белегът на бедрото, достоен трофей за всеки вой ник. Суетеше се

около крехкия си брат и се опитваше да го тъпче със супи и отвари, но Бернар си отиваше,

беше станал торба кокали. Твърде изтощен, за да води литургиите, той прехвърли това

задължение на приора си, но въпреки това настояваше да му помагат да отива до църквата, да

присъства на службите и на редовните молитви.

Един ден Жерар замина на своя глава да уведоми влиятелния духовник Вийом дьо

Шампо, епископ на Шалон ан Шампан, за здравословното състояние на Бернар. Вийом открито

ценеше Бернар и много точно бе разпознал потенциала му на бъдещ църковен водач. Щом

научи за болестта му, той издейства поз волението на Цистерцианския орден в Сито да вземе

под свое крило Бернар за срок от една година. С указ нареди младият абат да бъде освободен от

всичките му монашески задължения и да не спазва суровите порядки на ордена, докато тялото

му не бъде излекувано. Бернар бе откаран с каруца на юг, в по-топъл климат, в един по-богат и

удобен манастир, където няколко години преди това бе постъпил средният му брат Бартомио. И

така Бернар от Клерво се озова в манастира Руак.

Руак бе бенедиктинска общност, която мудно се освобождаваше от крайностите, срещу

които бе въстанал Бернар. Братството все още не беше годно да стане част от Цистерцианския

орден. Макар вече да не се допускаха нови монахини, на абата, който бе благодушен човек от

стария тип, не му даваше сърце да прогони старите. Не се беше отказал и от винар ската изба,

пивоварната, натъпкания догоре с храна килер и плевнята. Бартомио и неколцина по-млади

братя бяха изпратени в Руак като авангард на реформата, но бяха започнали да се наслаждават

на удобствата, на които бяха попаднали тук след тежките години в Клерво. Всъщност, Руак бе

променил тях повече, отколкото те - Руак.

При пристигането си Бернар бе твърде болен, за да забележи свещеническите

недостатъци на новата си обител, още по-малко да протестира срещу тях. Беше настанен в