Десетата зала

Аз наистина ще бъда водачът!

Когато ми дойде времето, ще доведа клана си тук!

На следващия ден, когато слънцето се издигна високо в небето, Тал се върна в лагера.

Съобщи на хората си, че е чул предците да припяват и че е намерил нова пещера в

скалите. Не разбираше защо всички сякаш бяха заети с нещо друго и сочеха към земята до

лагерния огън. Жените пла чеха.

Убоас изтича до Тал и го задърпа за ръкава.

Брат ѝ Гос лежеше на земята и бълваше шантави, лишени от смисъл думи, от време на

време размахваше ръце и крака и се мъчеше да удари всеки, който го приближи.

Тал поиска да знае какво се е случило и Убоас му каза.

Каменната купа на майка му била до огъня и от лъ чите на слънцето и горещината на

пламъците съдържанието ѝ започнало да съска и да кипи. Сутринта Гос отишъл при нея и с

типичното си любопитство потопил пръст и опитал червената течност. Харесала му и опитал

отново и отново, докато брадичката му не се боядисала в червено.

После бил обладан от духове, крещял думи, които не се съчетавали помежду си. Тръшкал

се и се удрял, но сега бил по-спокоен.

Тал седна до него, постави главата на момчето в скута си и докосна бузата му. Допирът го

успокои и малките очи на Гос се отвориха.

Тал го попита как се чувства и му каза да не се бои. Обеща му, че ще остане с него, докато

не се оправи напълно.

Малкото момче облиза устни и поиска вода. Не след дълго се надигна и посочи към

купата.

Тал го попита какво точно иска и отговорът потресе онези, които бяха видели с очите си

омагьосването му.

Гос искаше още от червената течност.

18.

Събота вечер

Любовницата на генерал Гатиноа беше на път да получи оргазъм или най-малкото

съобщаваше по свой начин, че няма нищо против той да се замисли за свършване и да се

изтърколи от нея.

Гатиноа разбра посланието и удвои усилията си. Пот та изби и навлажни фините бели

косъмчета по гърдите му, смесвайки се с нейната влажност.

Тя пъшкаше „А, а, а, а― и ненадейно мобилният му телефон иззвъня с тон и ритъм,

забележително подобни на нейните.

Гатиноа се пресегна към апарата, което я ядоса. Тя го отблъсна от себе си и зашляпа към

тоалетната, розова, гола и ругаеща нещо под нос.

– Генерале, да не прекъсвам нещо? - поинтересува се Марол.

– Не, какво има? - попита Гатиноа. Не му пукаше особено, че не е свършил. Така или

иначе беше станало твърде предсказуемо и досадно.

– Успяхме да влезем в сървъра на „Плантадженетикс― и да се доберем до доклада, който

доктор Прентис иска да предостави на професор Симар и професор Мелъри в понеделник.

– И?

– Много е обезпокоителен. Разбира се, резултатите са предварителни, но е направил

някои доста задълбочени наблюдения. Определено е на път да открие още, стига да реши.

– Прати ми го по електронната поща. В момента не съм у дома, но скоро ще бъда.

– Да, господине.

– Марол, времето ни е ограничено. Не чакай рецензията ми. Съобщи на хората ни, че

могат да се заемат.

Марол като че ли се смути.

– Сигурен ли сте, генерале?

– Да, сигурен съм! - Гатиноа се раздразни от въпроса. - Колкото съм сигурен, че нямам

желание да ме викат в Елисейския дворец да обяснявам на президента защо най-голямата тайна

на Франция е изтекла под носа ми!

19.

Неделя

Лагерът в манастира Руак бе меланхолично място в тази неделна вечер.

Повечето от екипа си бяха събрали багажа и бяха заминали още сутринта. Люк и Сара

бяха отпътували по обяд да хванат полет до Лондон. Бяха останали неколцина да затворят

пещерата до следващия сезон.

В продължение на петнайсет дни лагерът бе истински кошер на научна дейност, пъпът на

света на палеолитната археология. Беше пращял от вълнение и ожив ление. А сега бе пуст и

навяваше малко тъга.

Джеръми и Пиер бяха начело на довършителните работи и командваха група от четирима

студенти, които ги сърбеше час по-скоро да се върнат в баровете и клубовете на Бордо.

Единственият старши учен, оста нал до самия край, бе Елизабет Кутар, която изготвяше

протокола за наблюдението на околната среда, за да даде оценка за условията в пещерата за

периода между разкопките.

Готвачът също беше заминал, така че храната вече не бе същата. След импровизираната

вечеря Джеръми и Пиер отидоха до бараката да опаковат вещите, като си взеха няколко

бутилки бира.

Вечерта бе доста напреднала, когато Пиер забеляза нещо с периферното си зрение.

Вцепени се и рязко завъртя глава към компютърния екран.

– Видя ли това? - попита той.

– Какво да видя? - отегчено изсумтя Джеръми.

– Мисля, че в пещерата има някой!

– Не може да бъде - заяви Джеръми и се прозя. - Заключена е.

Пиер скочи и натисна бутона за повторно възпроиз веждане на наблюдаващата програма,

като върна часовника с половин минута назад.

Двамата загледаха записаните кадри.

На светлината на лампите се появи човек с раница.