Десетата зала

и се затвориха.

Тал остана буден тази нощ. И следващата. И следващата.

Всеки ден оставяше брат си само колкото да събере още съставки, за да бъде лапата

прясна.

Правеше кратките си разходки сам, но не защото другите не искаха да отидат с него, а

защото обичаше да е сам. Убоас, една от братовчедките му, особено м ного обичаше да върви

след него. Същото се отнасяше и за братчето ѝ Гос, което непрекъснато се мъкнеше подире ѝ.

Убоас беше бърза и хубава и Тал знаеше, че ще станат двойка, но въпреки това искаше да

остане сам. Когато тя отказа да се върне в лагера, той просто ѝ избяга, както тя избяга от брат

си. Когато се отърва от нея, Тал погледна назад. Видя я в далечината как се връща при брат си и

го хваща за ръката.

Тал беше на поляната и режеше лозите, когато ги видя.

Всъщност, най-напред чу тихото им бърборене. Нещо като думи. Напрегна слух, но не

разбра нищо.

В края на поляната две дървета бяха достатъчно раздалечени едно от друго, за да види

една фигура, после втора.

Беше чувал за тях. Хората сенки, нощните хора, другите - кланът му имаше няколко

имена за тях, - но никога досега не ги бе виждал. И тази първа среща бе кратка, продължи само

няколко мига.

Единият бе стар като собствения му баща, другият - по-млад, като него. Но и двамата

бяха по-ниски и дебели от собствените му хора, а брадите им бяха по-червени и дълги. Младият

имаше гъста брада, не мъх като неговия. По-старият пък изглеждаше така, сякаш никога не бе

подрязвал брадата с кремък, какъвто бе обичаят на Клана на бизона. Носеха копия, но те бяха

тежки и дебели, добри за мушкане и безполезни за мятане. Дрехите им бяха груби и мъхнати,

мечешки кожи, доколкото можеше да определи, много неудобни в тази жега.

И после, след като размениха мигновени погледи, само колкото да отбележат

присъствието на Тал, непознатите изчезнаха.

Последната нощ на Наго бе бурна.

Нямаше съмнение, че лапата на Тал бе подействала донякъде добре - раната остана чиста

и миришеше на прясно, кръвта почти бе спряла да тече. Брат му обаче бе изгубил твърде много

кръв след намушкването и нямаше лек или заклинание, които да предотвратят резултата.

През последните часове тялото му се поду и прес тана да уринира. Не преглъщаше

капките вода, които изливаха с листо в устата му. По зазоряване дишането му се забави, а после

спря.

Когато жените заплакаха, небето се разтвори и заваля топъл дъжд - знак, че предците им

са приели сина на водача в своя свят. Лагерите им блестяха ярко в нощното небе, но те бяха

твърде далеч, за да може Кланът на бизона да чуе песните им.

Бащата на Тал положи ръце върху раменете му и заговори пред всички събрали се. Тал

щеше да е следващият водач. Старецът уморено призна, че времето му скоро ще настъпи. След

като ритуалът по оплакването на Наго завърши, Тал трябваше да отиде до най-високата точка

на земята, за да бъде достатъчно близо до предците им и за да чуе техните заклинания.

Дъждът продължи да вали и скоро варовиковата купа на майка му, наполовина пълна с

неизползвания лек, започна да прелива.

Не се боеше да се катери.

Стъпваше сигурно и макар че скалите бяха мокри от дъжда, напредваше добре. Преди

години бе научил един номер при катерене от един от старите и беше увил широките си кожени

обувки с кожени ремъци, за да са здраво закрепени за краката му.

До залеза оставаха още часове, така че можеше да стигне до върха без да бърза. На колана

си носеше две кесии, едната с ивици сушено еленско и друга с подпалки и сечива за палене на

огън. Когато се стъмнеше, щеше да си устрои лагер, да припява и да се ослушва за песента от

небесните огньове в далечината. Може би, ако беше с чисто сърце, щеше дори да чуе песен от

огъня на майка си.

Не се беше натоварил с мях за вода. Знаеше, че от скалите се спуска водопад и щеше да го

стигне навреме, за да утоли жаждата си.

По средата на катеренето спря на един безопа сен корниз и погледна надолу към голямата

река. От тази височина тя не изглеждаше толкова могъща. Земята се простираше докъдето му

стигнеше погледът - безкрайно море от треви. В далечината през саваната се движеха двете

кафяви форми на космати бизони. Тал се разсмя. Знаеше, че това са най-големите животни на

земята, но от тази височина сякаш можеше да ги хване с върховете на пръстите си и да ги пусне

в устата си.

При водопада се напи и изми потта от тялото си.

Потърси добър път до върха и очите му избраха най-подходящия маршрут.

Стигна до друг корниз и когато се набра нагоре, спря и зяпна.

Знак!

Не можеше да има съмнение!

Точно пред очите му в скалата зееше черна цепна тина.

Пещера! Никога досега не я беше виждал.

Приближи бавно. Вътре можеше да има опасни създания. Мечки. Хора сенки.

Предпазливо пристъпи в прохладния мрак и огледа входа на пещерата дотам, докъдето

стигаше слънчевата светлина.

Подът бе абсолютно чист. Стените бяха гладки. Той бе първият, който влиза тук.

Заликува.

Това е пещерата на Тал!