Десетата зала

Не беше достатъчно да рисува очертанията, както правеха хората преди. Виждаше

животните в живи цветове и искаше да ги предаде точно по този начин. Из бираше местата по

светлината на лампите, които сами по себе си бяха също откритие. Използва уменията си на

каменоделец да изработи плитка, подобна на черпак лампа от варовик, в която слагаше меча

мас, смесена с хвойнови клонки. Когато се запалеха, клонките светеха дълго с жълт пламък.

Убоас му светеше, докато той ра ботеше.

Вземаше предвид и характера на стените. Ако някоя издатина му напомняше за конска

задница, рисуваше задница. Ако вдлъбнатина му приличаше на око, там поставяше окото. И

винаги забелязваше как светлината на лампата играе върху повърхността на скалата. Обичаше

чувството за движение, което можеше да постигне със светлини и сенки.

Рисуваше очертанията на животните с мас и въглен или с бучка магнезий, но желанието

му да улови истинските им цветове го караше да измисля начини да полага охри и глини по

стените по такъв начин, че плътно да покрият повърхностите. Когато не успя да постигне

търсения ефект с ръце, намери радикално решение, основаващо се на вярата му, че призванието

му е да вдъхне живот в стените на пещерата чрез виденията си.

Дъх.

Първия път Убоас го помисли за полудял и се опита да го спре. Той смеси в каменна купа

охра и глина, добави вода и слюнка и напълни със сместа устата си. Задъвка я, жабуркаше се с

нея и когато плътността му се стори подходяща, сви устни, застана на крачка от стената и

изплю цвета в облак малки капчици, като използ ваше дланта си като шаблон, за да оформи

боята според очертанията. Когато искаше да изобрази козината на животното, му дойде

вдъхновение да духа боята през надупчена кожа, за да оформи от струята малки точки. Беше

бавна и усърдна работа, но той беше щастлив дори когато Убоас му се подиграваше ту за

червения му език, ту за черните устни.

Хората от клана шепнеха и мърмореха, докато Тал ги водеше от изображение на

изображение, от стена на стена. Животните на Тал имаха цялата жизненост и цветовете на

животните, които познаваха така добре. Конете бяха черни и на точици, бизоните бяха изобра -

зени в черно, червено и кафяво, гигантският бик бе черен като нощта.

Вдигна лампата в лявата си ръка, докосна гордото си сърце с дясната и обяви, че това е

само началото на дългия път на Клана на бизона. Пещерата беше огромна, толкова дълга, че

надхвърляше въображението им, по-тъмна и по-студена от всяко друго място на света. Каза им,

че тя е дар от предците и света на духовете за него, а тъй като е водач на клана, тя е дар за тях,

за да я направят свое свещено място. Ще да продължи да рисува всички важни животни, докато

е жив. И ще обучава младите момчета. Отсега нататък те ще стават мъже в тази пещера.

Момчетата ще пият извисяващата вода, за да се научат да бродят свободно сред създанията на

земята и да се учат от тях. Той ще им покаже как да рисуват онова, което виждат. Пещерата ще

бъде най-свещеното място на света и ще принадлежи единствено на Клана на бизона.

Старите кимнаха в знак на съгласие и всички оста нали ги последваха. Наистина, бяха

обичали бащата на Тал, но неговият син бе водач, какъвто не бе имало в дългата история на

клана.

Тал и Убоас си тръгнаха последни. Той тъкмо се канеше да угаси лампата с шепа пръст,

когато Убоас бръкна в кесията на колана си от конски косъм и извади нещо от нея. Даде му го.

Беше малка статуетка на бизон, която беше изваяла от зъба на животното, убило брат му. Тал

изправи изображението в дланта си и вдигна лампата, за да го разгледа по-добре. После нежно

положи едрата си длан върху главата си и остана така, докато накрая тя се разсмя и му каза, че

старците ще паднат от корниза, ако не им помогнат.

Кланът се бе пръснал отвън и чакаше Тал. Той примигна от ярката слънчева светлина и

спря за момент, докато очите му привикнат. Момчето Гос изведнъж посочи към долината,

далеч зад реката. Очите на Тал се фокусираха към движещите се фигури - малки като мравки,

но безспорно двукраки. Някакво племе се движеше през саваната, дебнейки група северни

елени, които сякаш не усещаха присъствието им.

Малките фигури в далечината явно видяха или усе тиха нещо, защото една от тях започна

да сочи с копие нагоре към скалите. Доколкото Тал успя да види, цялата група от близо

десетина души насочи копия и започна да подскача като бълхи. Намираха се прекалено далеч,

за да ги чуят , явно бяха започнали да крещят, защото северните елени побягнаха. После

фигурите също се затичаха към зелената гора.

Един от младежите от Клана на бизона, ловец и луда глава, отстъпващ единствено на Тал

по умело хвърляне на копие, започна да призовава останалите на война. Северните елени