Десетата зала

принадлежаха на тях. Трябваше да прогонят натрапниците веднъж и завинаги.

Тал кимна, но изтъкна, че непознатите са твърде далеч, за да могат да предприемат нещо,

ала в сърцето си нямаше нищо против да не им обръща внимание. Днес бе радостен ден на

духовно отдаване. Щеше да има други дни, в които да се безпокоят за хората сенки.

Минаха много години.

Всеки ден, в който не ловуваше, не лекуваше или не помагаше на клана си, Тал

прекарваше в пещерата, рееше се и рисуваше. И два пъти в годината, преди лова на бизона,

събираше момчетата на подходяща възраст. На жълтото сияние на хвойновите лампи кланът се

събираше в Залата на лова на бизони с мистичните изображения на двете стени, където човекът

птица стоеше сред стадото препускащи бизони и избраното животно бе пронизано от копие, а

вътрешностите му се изсипваха. Избраните момчета изпяваха молитва към предците.

Отправяха молбите си със своите високи чисти гласове, а кланът в ролята на предците

отговаряше с ниски, да лечни ехтящи звуци.

След това Тал даваше на момчетата по една голяма глътка от извисяващата вода и кланът

ги гледаше как пеят, докато са в състояние да се държат на краката си, а после биваха

повеждани в транс от Тал към дълбините на пещерата, покрай фантастичните, ярко изрисувани

лъвове, мечки, елени и космати мамути. Момчетата се взираха изумени и по огъня в очите им

Тал разбираше, че се реят редом със създанията, достатьчно близо, за да усетят топлината на

телата им, да слеят душите си с техните. Пещерата изчезваше, стените изчезваха, момчетата

минаваха през тях подобно на човек, минаващ през стена от вода към някакво място от другата

страна на водопада. А после, когато виденията им се превръщаха в гняв, мом четата крещяха

едно на друго и се биеха известно време, но старите винаги се грижеха да не пострадат.

Убоас роди само две деца, момчета, после стана безплодна въпреки желанието на Тал да

има многобройно потомство. Никакви призиви към предците не напра виха утробата ѝ отново

плодородна. Но пък и двете му момчета преживяха първите години и растяха здрави и силни. В

живота на Тал нямаше по-щастливи моменти от онези, в които посвети собствените си синове и

за първи път ги заведе в пещерата. По-големият, Мем, беше негов любимец и Тал изля знанията

си в него по начина, по който жената налива новороденото с мляко. Момчето щеше да стане

шаман и бъдещ водач на клана.

Мем се учеше бързо и като художник почти не от стъпваше на баща си. Двамата работеха

рамо до рамо, създавайки прекрасните изображения. Ден след ден, месец след месец баща и син

построяваха платформи от дървета и лози и се качваха на тях, за да достигнат високите стени и

таваните. И така покриваха с рисунките си зала след зала.

Един ден в началото на обучението си момчето на прави грешка. Плюеше червена охра

върху протегнатата си длан, като използваше ъгъла между палеца и китката си, за да направи

меката извивка на задния крак на един елен. Несигурната платформа се люшна под него и за

момент го разсея, и вместо върху стената, по-голямата част от боята попадна право върху

опакото на дланта му, като я боядиса в оранжево и червено. Когато махна ръка от стената,

върху нея остана идеале н отпечатък на дланта и разперените пръсти. Момчето трепна и зачака

баща му да го нахока, но вместо това Тал остана доволен. Реши, че отпечатъкът на ръката е

великолепен и тутакси самият той опита техниката.

Към първия отпечатък се добави втори и след време пещерата щеше да се изпълни с тях -

радостни белези на човека и на бащината гордост от сина си.

А много години по-късно, след като Тал беше открил кристалите малахит, които се научи

да стрива в зелена боя, Мем и другият му син го последваха в последната зала. Изпълзяха през

тесния тунел и се озоваха в онази специална част на пещерата, която Тал отдавна бе запа зил за

свое светилище, за най-святото от всички места, където щяха да нарисуват растенията, които

му позволяваха да полети и да се свърже със света на духовете.

А сред растенията Тал нарисува и самия себе си - в естествен ръст, наполовина човек и

наполовина птица, реещ се дух, неговото друго аз.

24.

Вторник

Люк звънна на Сара веднъж, два, три пъти, после продължи да опитва на всеки час.

Засипа мобилния ѝ телефон със съобщения. Научи домашния ѝ номер в Лондон от справки и

звъня на него. Обади се в службата ѝ. Когато му писна да оставя съобщения, затваряше при

сигнала.

Беше се върнал в апартамента си в Бордо - спретнато ергенско леговище в един висок

жилищен блок, само на няколко минути от кампуса. Бореше се с бурно море развилнели се

емоции, едва успяваше да задържи главата си на повърхността.

Гняв. Безсилие. Мъка. Копнеж.

Не беше от хората, които постоянно робуват на чувствата си, но и не можеше да ги