Десетата зала

– Глупаво е да се тревожа за това, особено след ужасната трагедия и убийствата, но... -

Гласът му замря.

– Но какво, отче?

– Току-що открих, че ръкописът е изчезнал! Беше в една кутия на бюрото ми. Помниш ли

я?

– Разбира се.

– Тази сутрин отворих кутията да го погледна и него го нямаше! Нищо не знаеш затова,

нали?

– Не, нищо. Кога го видяхте за последен път?

– Може би преди седмица. Преди трагедията.

– Възможно ли е някой да е влязъл в покоите ви и да го е откраднал в неделя вечерта?

– Да. Тук нищо не се заключва. С братята бяхме на молитва, когато са нападнали хората

ти.

– Съжалявам, отче. Не зная какво да кажа. Разбира се, имаме много добро цветно копие

на ръкописа, но то няма да го замести. Не е зле да съобщите на полковник Тука. И чуйте - имам

малко добри новини, предпола гам. Разчетена е още една част от текста. Ще ви изпратя

информацията, когато я получа.

Люк прибра телефона в джоба си и видя, че Исак го гледа.

– На всичкото отгоре, Исак, ръкописът от Руак е от краднат, може би в нощта на

убийствата. Нищо не може да ме накара да повярвам дори за миг, че между всички тези

събития няма връзка. Така че е още по-важно да знаем какво пише в ръкописа. Той трябва да е

ключът, затова, моля те, да започваме.

Исак имаше разпечатка на дългия имейл от белгиеца. Сложи си очилата за четене и

започна да превежда в движение от латински, като се извиняваше за запъванията и т ъжно

отбелязваше, че Юг бил далеч по-добър от него.

За мен е загадка как мъже с подобна нагласа, обединени във

възхвалата си на Христа, могат да стигнат до противоположни

заключения относно някакво общо преживяване. Докато аз, Жан и

Абелар твърдо вярвахме, че приготвената от нас червена отвара е

път към духовното просветление и телесната жизненост, Бернар

мислеше точно обратното. Докато ние започнахме да наричаме

течността ,, чай на просветлението Бернар го обяви за дяволски

бъркоч. Укорите му бяха тежък удар за всички нас, но най-вече за

Абелар, който беше започнал да обича и уважава брат ми така

дълбоко, сякаш бяха една плът и кръв. Бернар напусна Руак и се

завърна в Клерво, след като заявихме, че няма да се откажем от

удоволствията на отварата. Не искахме да го направим, но всъщност

чувствахме и че не можем да го направим.

27.

Приорат Сен Марсел, 1142 г.

Събирането бе необичайно събитие за скромен приорат като Сен Марсел. Разположен

сред гъста гора, далеч от река Саона, той не беше пригоден да посрещне наплива поклонници.

Те пристигаха от всички посоки на Франция и никой не можеше да каже със сигурност как тези

толкова различни хора бяха научили за наближаващата смърт на един-единствен човек.

Абелар, великият учител, философ и богослов, леже ше на смъртния си одър.

Имаше подопечни, ученици и почитатели от всички места, на които се бе спирал през

живота си - Париж, Ножан сюр Сен, Руак, манастирите „Сен Дени― и „Сен Жил дьо Рюи―, от

„Параклет― във Ферьо Кинси, както и от неговото последно убежище край Клюни. Беше пре-

карал живота си в учене и скитане, мислене и писане, и ако не беше ужасната бяла чума,

охтиката, която ядеше дробовете му, щеше да продължава да привлича мно жество

последователи. Толкова силно бе обаянието му.

Лечебницата малко се различаваше от селска колиба със сламен покрив и на утъпкания

участък между нея и параклиса около четирийсет души се бяха установили на лагер, за да се

молят, да разговарят и да го посещават по един или двама.

Пътят от Руак до Сен Марсел беше двайсет и четири годишно изследване на живота и

любовта. След като здравето и духът му се възстановиха, Абелар напусна Руак и отиде в

манастира „Сен Дени―, където заживя като бенедиктински монах и навлезе в изключително

богат период на медитация и писане. Именно там той съчини не само противоречивия си

трактат върху Светата Троица, който така притесни ортодоксалната Църква, но и продължи да