Десетата зала

Вместо да се върне направо в Париж, Люк взе самолет до „Хийтроу― и скочи в едно

такси. От Сара все още нямаше никаква вест, но той не можеше да остави неща та така.

Намираше се в Англия. Щеше да я открие и да се опита да поправи нещата.

Тя живееше в Сейнт Панкрас, на един хвърлей от Британската библиотека и на няколко

минути пеша до работното ѝ място в Археологическия институт.

Слезе от таксито на Осълстън Стрийт и се озова под проливен дъжд. Вечерното небе бе

скрито от мръсноси- ви облаци. Нямаше чадър и сакото му подгизна, докато открие от кой вход

на жилищния блок се стига до нейния апартамент. Според указателя апартамент 21 се на-

мираше на третия етаж. Входът беше в нещо като ниша, защитен от дъжда, което беше добре,

защото никой не отговори на настоятелното му звънене по домофона.

Канеше се да се откаже, когато до вратата дойде ня каква жена. Не беше Сара. Жената,

горе-долу на нейните години, имаше коса като жици и не носеше грим. Дълъг торбест пуловер

скриваше фигурата ѝ.

– Извинете, вие ли звъните на Сара Мелъри?

Люк кимна.

– Аз съм съседката ѝ, Виктория. Стените са ужасно тънки. Всъщност, тревожех се за нея.

Имате ли представа къде е?

– Не, затова съм тук.

– Вие сте французин, нали? - попита тя.

– Да.

Тя го погледна като червеношийка, готвеща се да из мъкне червей от дупката му

– Вие ли сте Люк?

Отведе го в апартамент 22, даде му кърпа и напра ви чай. Оказа се, че е писателка на

свободна практика и работи у дома. Според думите ѝ, двете се сприятелили още в деня, в който

Сара се нанесла тук. Когато била в града, си ходели на гости за вечеря или отивали в близкото

ресторанче веднъж-дваж седмично. По време на разкопките си разменяли имейли или текстови

съобщения. Виктория явно имаше представа за живота на Сара и го оглеждаше с разбиращ

поглед, който сякаш казваше: „Значи това е прословутият Люк! Ето заради кого била цялата

истерия!―

Наля чай и поде:

– Сара ми изпрати съобщение в събота вечерта от Франция. Пишеше, че си идвала в

Лондон в понеделник вечерта. Сега е сряда. По новините видях какво се е случило в Руак.

Изкарах си акъла, но никой не може да ми даде информация. Моля ви, кажете ми, че не е

попаднала в онзи ужас.

– Не, не, не беше там, когато се случи, слава Богу. В понеделник сутринта беше с мен в

Кембридж - обясни Люк. - Бяхме при един човек в болницата, когато ми се обадиха и ми

съобщиха за трагедията. Веднага се върнах във Франция и я оставих в Кембридж. Оттогава не

съм я чувал.

– Господи - промълви тя с уплашено изражение.

– Сигурна ли сте, че не би могла да се върне в Лондон без ваше знание?

Виктория призна, че няма как да е сигурна, и спомена, че има ключ от апартамента на

Сара. Може би няма да е зле да проверят заедно.

Апартаментът на Сара беше идентичен по размери и разположение с този на съседката,

но атмосферата бе коренно различна. За разлика от тромавите сиви и бели мебели на Виктория,

жилището на Сара вибрираше от цветове и енергия; Люк веднага позна, че се е опитва ла да

пресъздаде стария си апартамент в Париж, който познаваше така добре. Бяха се любили на онзи

червен диван. Бяха спали под онази кувертюра в пауновосиньо.

Виктория обиколи, огледа апартамента и обяви:

– Не се е връщала. Сигурна съм.

В портфейла си Люк още пазеше една визитка от сле дователите в Кембридж.

– Мисля да се обадя в полицията.

26.

Четвъртък сутринта

Париж изглеждаше девствено чист в безизразната студена светлина на есенното утро.

Докато таксито караше Люк от хотела му в центъра на изток към периферията, кварталите

ставаха все по-мръсни и опушени, дока то не се озоваха в предградията, в Монтрьо, където ако

напрегнеш очи, може и да забележиш Айфеловата кула, блестяща като искрица надежда на

западния хоризонт.

Излязоха от булевард „Руже дьо Лиз― и продължиха през район, където черните лица бяха

колкото белите. Чернокожи се изкачваха по стълбите на една стара католическа църква в

средата на многолюден квартал.

Люк никога не се беше срещал с бащата на Пиер, но Филип Берева явно го познаваше,

защото се втурна надолу по стъпалата веднага щом Люк освободи таксито.

Прегърнаха се. Макар Люк да беше висок, Филип се извисяваше с цяла глава над него и

имаше същата атлетична фигура като на сина си. Лицето му бе набръчкано от възрастта.

Носеше костюм с жилетка и часовник на златна верижка, елегантно връщане към друга епоха и

място. Люк знаеше, че човекът е бил доктор в Сиера Леоне, но не е успял да получи сертификат

във Франция и трябвало да се задоволи с по-скромната работа на техническо лице в болница.

Въпреки това Люк се обръщаше към него с „докторе―.

Църквата вече беше претъпкана. Люк беше отведен на предната скамейка, където му беше

запазено почетно място. Опечалените изобщо не криеха скръбта си като бл изките и роднините