Десетата зала

избегне. Блъскаха се в главата му, ритаха го в корема, караха го да удря мебелите, да кре щи във

възглавницата, да сподавя напиращите сълзи.

Избягваше да отговаря на обажданията. Ако не познаваше номера, не вдигаше.

Журналисти, сред които и Жерар Жиро от „Льо Монд―, го търсеха непрекъснато, но от

министерството му бяха наредили да мълчи; връз ката с пресата бе в ръцете на Марк Абенхайм.

С кого би могъл да поговори, освен със Сара?

Щеше да се обади на Юг, но той бе мъртъв.

Щеше да излезе с Джеръми и Пиер да пият по бира, но те бяха мъртви.

Нямаше жени, към които да се обърне. Всичките му връзки бяха мъртви.

Онзи кучи син баща му също бе мъртъв.

Майка му се намираше географски и неврологично в друг свят, в първите прегръдки на

алцхаймера, пък и какъв беше смисълът да я тревожи? Освен това можеше да извади лошия

късмет да попадне на дерматолога.

Оставаше единствено Сара. Защо не вдигаше телефона и не отговаряше на текстовите

съобщения и имейлите? Беше я оставил в болницата, бе излетял, обхванат от сляпа паника, без

изобщо да се замисля за нейните нужди. Беше ѝ казал: „Станало е нещо― и беше изчез нал. В

съобщенията споменаваше за трагедията. Всички вестници пишеха за нея. Други членове на

екипа със сигурност би трябвало да са се свързали с нея. Сара тряб ваше да знае.

Но къде е тя?

Не беше от хората, които обичат да пият сами, но следобед пресуши една бутилка

хаитянски ром, останала от някакво старо парти. На пияна глава стигна до заключението, че

Сара е приключила с него. Това не беше просто отблъскване, а окончателно късане. Мос тът

беше изгорял до основите си. Той я беше наранил веднъж. Може би я бе наранил отново,

зарязвайки я в Кембридж. Той беше отровен. Колите се мъчеха да го сгазят на тротоара. Хората

около него умираха. Сигурно единственото, което щеше да получи от нея, щеше да бъде имейл

с прикачен доклад за поленовия анализ, с подпис „Поздрави, Сара―. А може би нямаше да

получи дори и това. Абенхайм вероятно вече се е свързал с нея и ѝ е казал оттук нататък да се

обръща единствено към него. Може изобщо да ѝ е забранил да говори с Люк.

Абенхайм може да върви на майната си. Руак е негова пещера.

Легна във ваната и докато киснеше, се мъчеше да не затваря очи, защото всеки път,

когато го направеше, виждаше покритите тела в бараката, смазания в колата си Юг или

изпотрошения Зви на брега на реката. Сви ръцете си в юмруци и си даде сметка, че дясната му

ръка се оправя - вече не беше толкова червена и не го болеше така силно. Не му пукаше

особено, но щеше да продължи да гълта хапчетата на азиатката. Телефонът пропя няколко

пъти. Остави го да си звъни.

Увит в кърпа, изслуша новите си гласови съобще ния. Едното отново беше от Жерар

Жиро, който спешно искаше коментар от него. Другото беше от бащата на Пиер, който се

обаждаше от Париж.

25.

Сряда

Люк имаше само един костюм, който за щастие бе тъмен, подходящ за погребения.

Те бяха две, едно след друго. На Джеръми в Манчестър и на Пиер в Париж.

Между специализант и научен ръководител има интересна връзка. Отчасти родителска,

отчасти синовна, отчасти приятелска. Не винаги се получаваше по този начин. Някои

професори бяха дистанцирани. Някои спе циализанти бяха незрели. Джеръми и Пиер обаче бяха

добри студенти и близки приятели. Люк си помисли, че никога няма да се възстанови напълно

от загубата им.

Сутринта с натежала глава, пресъхнала уста и болки в гърдите взе един от няколкото

директни полета от Бордо до Манчестър.

Погребението на Джеръми беше доста студено, типично по англикански. Семейството и

енориашите се държаха стоически. Не беше ясно дали свещеникът, ирландец с тънък глас, е

познавал Джеръми, ако трябваше да се съди само по общите му приказки и изтъркани фрази за

човек, откъснат от паството му на такава ранна възраст.

Навън в мрачния централен квартал на Манчестър валеше студен дъжд и никой не искаше

да се задържа твърде дълго. Люк изчака реда си и се представи на се мейството на Джеръми -

възрастна двойка, която явно бе заченала момчето си в края на фертилния си период. Те

изглеждаха объркани от всичко това, почти като за маяни и Люк не искаше да им се натрапва.

Бяха чували за него от Джеръми и го споменаха, а баща му благода ри на Люк, че е дошъл чак

от Франция. После майката попита:

– Вие там ли бяхте, професор Симар?

– Не, госпожо. Бях в Англия.

– Какво се е случило, за Бога? - изохка тя. От изцъкленото ѝ изражение не беше съвсем

ясно дали наистина иска да знае.

– Полицията предполага, че е било грабеж. Това ми казаха. Според тях, не е страдал.

– Беше добро момче. Радвам се, че беше такова. Сега почива в мир.

– Да, сигурен съм, че почива в мир.

– Много му харесваше тази археология - каза бащата и излезе от унеса си, за да заплаче.