Десетата зала

– Ти не можеш - заяви тя и тогава усети възбудата му върху крака си. - Как е възможно? -

ахна. - Какво е станало с твоето нещастие?

– Казах ти, че има начин да бъдем отново мъж и жена - каза той и вдигна дрехата ѝ

високо над кръста.

Двуличие.

Тежеше върху им. Тя бе невяста на Христа. Той бе дал монашеските обети, а те

включваха и целомъдрие. И двамата имаха мощни умове и познаваха напълно религиозните,

етичните и духовните последици от дейст вията си. Но въпреки това не можеха да спрат.

Няколко пъти седмично след сутрешната молитва Абелар се оттегляше в къщата си,

пиеше от чая на просветлението и в полунощ отиваше при нея. Понякога тя казваше „не― - но

само в началото. Друг път не произна сяше нито дума. Но всеки път се съгласяваше и двамата

си лягаха като мъж и жена. И всеки път, след като свършеха, той я оставяше разплакана и

разкъсвана от угризения. Когато беше сам, той също се молеше горещо за опрощение на

греховете си.

Връзката им можеше да продължи без никакви смущения. Той беше скопец. Всички го

знаеха. Поради тази прищявка на съдбата отношенията им не можеха да бъ дат обект на

подозрения и упреци.

Но въпреки това връзката им не можеше да продължи. Накрая Бог се оказа по-силен от

похотта им. Чувството за вина ги разкъсваше и заплашваше здравия им разум. Прикриването на

тайната ги смазваше. Тя споде ли, че се чувства като крадец в нощта, и той не можеше да не се

съгласи с нея. Абелар винаги настояваше да я остави след любенето им заради тъмната страна,

която го обхващаше. Не искаше тя да става свидетел на това. И после бягаше в гората, преди

яростта да го обземе. Там удряше дърветата с тояги и бъхтеше земята с юмруци, докато болката

не го принуждаваше да спре и докато облакът не се разсееше.

Тези цикли на грях и разкаяние ги превърнаха в двойка волове, впрегнати във вършачка,

които непрекъснато се въртяха и въртяха, без да стигнат доникъде. Докато лежаха изтощени

след любенето, двамата се питаха един друг, нима не се бяха посветили на по-висши цели.

След време, въпреки непреодолимото си желание и привързаност, той я замоли да се

върне в Аржантьой и тя с нежелание се съгласи.

Продължиха да си пишат десетки писма, да изливат душите си върху пергамента. Никое

не въздейства на Абелар повече от онова, което препрочиташе всеки ден до края на живота си:

Ти искаш от мен да се откажа от дълга си и да принадлежа

изцяло на Бог, на когото съм посветена. Как мога да направя това,

когато ме плашиш с опасенията си, които мъчат ума ми денем и

нощем? Когато злото ни заплашва и е невъзможно да го избегнем,

защо да се отдаваме на безполезния страх от него, който е по-

мъчителен и от самото зло? Каква надежда ми остава, след като те

загубих? Какво може да ме задържи на земята, когато смъртта ми

отнеме всичко, което ми е било мило тук? Отказах се без трудности

от всички наслади в живота, запазвайки единствено любовта си и

тайното удоволствие да мисля непрекъснато за теб и да научавам, че

си жив. И в същото време, уви! - ти не живееш за мен и не смееш да

ме причаскаеш дори с надеждата, че ще те видя отново. Това е най -

голямото ми нещастие. Небето ми заповядва да се отрека от фатал-

ната си страст към теб, но - о! - сърцето ми никога не ще може да се

съгласи с това. Сбогом.

В нейно отсъствие Абелар отново се посвети изцяло на писането, преподаването и

горещата молитва. Винаги беше магнит за учениците с най-добрите умове, и сега те го

откриваха в „Параклет―.

Но Бернар, който вече беше приел изцяло ролята на възмездието, също го намери - или

по-точно прочете новите му писания. Абелар преподаваше и пишеше вече от няколко години,

но възгледите му за Светата Троица отново го сблъскаха с ортодоксалните гледища и към 1125

г., благодарение на далечната, но мощна ръка на Бернар, позицията му в „Параклет― стана

несигурна.